Πρωταγόρας

Живот

Малко е това, което се знае със сигурност за живота на Протагор. Основните ни източници на информация за него са:

Платон (427–347 г. пр.н.е.): Протагор е водещ персонаж в диалога на Платон „Протагор“, а доктрините на Протагор са обсъждани обстойно в „Теетет“. Диалозите на Платон обаче представляват смесица от исторически разказ и художествена измислица, подобно на комедиите от този период. Освен това Протагор умира, когато Платон е още доста млад, и Платон вероятно се е опирал на не напълно надеждни вторични източници за разбирането си за Протагор.

Диоген Лаерций (III век сл.н.е.): „Животът на философите“ на Диоген е вероятно най-обширният ни източник за трудовете и биографиите на много ранни гръцки философи. За съжаление, трудът му е съставен повече от шестстотин години след смъртта на Протагор и представлява некритична компилация от материали от най-различни източници – някои надеждни, други не, а много от тях – напълно объркани.

Секст Емпирик (края на II век сл.н.е.): Секст Емпирик е скептик от пиронската школа. Той пише няколко книги, критикуващи догматиците (некритици). Отношението му към Протагор е донякъде благосклонно, но тъй като целта му е да докаже превъзходството на пиронизма над всички други философии, не можем да му се доверим като на „обективен“ в съвременния смисъл; освен това, подобно на Диоген, той пише няколкостотин години след смъртта на Протагор и може да не е разполагал с напълно надеждни източници.

Това, което може да се събере за живота му е, че

Протагор е роден около 490 г. пр.н.е. във фракийския град Абдера. Според античната традиция в младостта си е работил като носач. Когато Протагор носел вързоп дърва в града, го срещнал прочутият философ Демокрит. Той бил впечатлен или от начина, по който дървата били подредени, или от устройството, използвано за пренасяне на товара. Демокрит предложил на Протагор да стане негов ученик. Тази случайна среща определила по-нататъшната съдба на Протагор. Според оценките на съвременните учени тази история е недостоверна и представлява анахронизъм. Протагор е бил с 20–30 години по-възрастен от Демокрит. Епикур, към чиито съчинения очевидно води тази легенда, по този начин се е опитвал да обвини Протагор в плагиатство, в използване на идеите на Демокрит. Известно е, че Демокрит възразявал срещу релятивизма на Протагор и защитавал съществуването на обективна истина.

Протагор традиционно се смята за един от първите представители на софистите. Самото възникване на софистиката се свързва с името на Протагор, тъй като той пръв от древногръцките философи започва да взема пари за обучение. Началото на преподавателската дейност на Протагор се датира в 450-те години пр.н.е. Той многократно посещавал Атина, където влязъл в близкия кръг на философи, учени, драматурзи и други забележителни личности на Елада, който се формирал около Перикъл и Аспасия. Именно на Протагор Перикъл възложил да напише законите за новата колония в Южна Италия – Тури. На Протагор се приписва и твърдението за спокойствието на Перикъл след смъртта на двамата му сина Ксантип и Парал, за което заслужил всеобщо уважение. По всяка вероятност това твърдение е късноантична литературна фикция.

Около 415 г. пр.н.е. Протагор бил обвинен в безбожие заради твърдението: „За боговете не мога да знам дали съществуват или не, защото твърде много неща пречат на такова знание – и въпросът е мрачен, и човешкият живот е кратък.“ Философът бил изгонен или избягал от Атина преди съдебния процес. Според античната традиция книгите му били конфискувани чрез глашатай, а след това изгорени на централния площад. Достоверността на тази легенда е съмнителна, тъй като в Древна Гърция подобни акции не са се провеждали.

На път от Атина към Сицилия Протагор попаднал в буря и загинал. Първи за гибелта на Протагор в пиесата „Иксион“ съобщил неговият приятел Еврипид, който сам няколко години по-късно бил принуден да избяга от Атина в Македония.

2.    Кариера

Ако познанията ни за живота на Протагор са оскъдни, то тези за кариерата му са още по-неясни. Протагор вероятно е първият грък, който е печелил пари от висше образование, и е бил известен с изключително високите такси, които е вземал. Преподаването му е обхващало такива общи области като публично говорене, критика на поезията, гражданство и граматика. Методите му на преподаване изглежда са се състояли основно от лекции, включително примерни речи, анализи на поеми, обсъждания на значенията и правилната употреба на думите и общи правила на ораторството. Аудиторията му се е състояла главно от богати мъже от социалния и търговски елит на Атина. Причината за популярността му сред тази прослойка е свързана с особеностите на атинската правна система.

Атина е била изключително съдебно общество. Не само че различни политически и лични съперничества обикновено са се разрешавали чрез съдебни дела, но и един особен вид данък, наречен „литургии“, е можел да доведе до процедура, известна като „антидосис“ (размяна). Литургията е обществен разход (като осигуряване на кораб за флота или финансиране на религиозен фестивал), възлаган на един от най-богатите мъже в общността. Ако някой смятал, че литургията му е възложена несправедливо, защото има по-богат човек, който може да я поеме, той можел да заведе дело или за да размени имуществото си с това на другия, или за да прехвърли тежестта на литургията на по-богатия. Тъй като атиняните е трябвало сами да се защитават в съда, без да могат да наемат адвокати, било от съществено значение богатите мъже да умеят да говорят добре, за да защитят имуществото си; ако не можели, щели да бъдат в ръцете на всеки, който иска да ги изнуди. Това правело учението на Протагор изключително ценно, но също така водело до недоверие към него от страна на определени консервативни среди (например комедийния драматург Аристофан), по същия начин, по който днес някои хора не вярват на ловки адвокати.

3.    Доктрини

Доктрините на Протагор могат да бъдат разделени на три групи:

Ортоепия: изследване на правилната употреба на думите
Човекът-мяра: идеята, че знанието е относително спрямо познаващия
Агностицизъм: твърдението, че не можем да знаем нищо за боговетеВ исторически контекст неговият релативизъм и хуманистичен подход могат да се разглеждат и като отговор на фундаменталните онтологични и епистемологични проблеми, поставени от по- ранните мислители.Хераклитовата доктрина за вечния поток („πάντα ῥεῖ“) постулира, че всичко е в постоянно движение и промяна. Протагор трансформира тази космологична идея в епистемологичен принцип. Докато Хераклит твърди, че реалността е в непрестанен поток, Протагор премества фокуса върху възприятието, с прочутата си максима „човекът е мярка на всички неща“. Това представлява преосмисляне на хераклитовия поток – не само светът е в промяна, но и нашето познание за него е относително спрямо индивидуалния възприемащ субект.Същевременно Протагоровият релативизъм може да се разглежда като директна опозиция на елеатската школа (Парменид, Зенон), която настоява за абсолютната, неизменна природа на битието. Докато елеатите отричат валидността на сетивното познание и утвърждават, че истинската реалност е достъпна само чрез разума, Протагор обръща тази позиция, придавайки епистемологичен приоритет на индивидуалното възприятие. Неговата позиция, че противоположни твърдения могат да бъдат еднакво верни за различни субекти, директно противоречи на парменидовия принцип за непротиворечивостта.Агностицизмът на Протагор относно боговете би могъл също да се разглежда като критична реакция срещу теологичните предпоставки на ранните философи. Докато предшествениците му търсят божествени или космически принципи, управляващи реалността, Протагор поставя човека в центъра на философското изследване, отбелязвайки преход от космоцентрична към антропоцентрична перспектива. Той преориентира философията от търсене на абсолютни истини към изкуството на убеждаването и социалната полезност – преход, който отразява променящите се интелектуални и политически реалности на атинската демокрация.

3.1. Ортоепия

Възможно е, тъй като практическата страна на неговото преподаване е била свързана с това да помага на учениците да се научат да говорят добре в съдебната зала, Протагор да е проявявал интерес към „ортоепията“ (правилната употреба на думите). По-късни източници го описват като един от първите, които пишат за граматика (в съвременния смисъл на синтаксис), и той изглежда се интересува от точния смисъл на думите — област, често свързвана и с друг софист, Продик. В диалога „Протагор“ на Платон, който носи името на прочутия софист и в който участват както Протагор, така и Продик, Протагор е показан да тълкува поема на Симонид, като обръща специално внимание на въпроса за връзката между намерението на автора и буквалното значение на думите. Този метод на тълкуване би бил особено полезен при тълкуване на закони и други писмени свидетелства (договори, завещания и т.н.) в съдебната зала. За съжаление, не разполагаме с действителни съчинения на Протагор по тази тема.

3.2. Човекът-мяра

От заглавията на книги, приписвани на Протагор, само две — „Истина“ (или „Опровержения“) и „За боговете“ — вероятно са автентични. От трудовете на Протагор са оцелели само няколко кратки цитата, вградени в произведенията на по-късни автори. (Цитатите и сведенията за Протагор по-долу се отбелязват с техния „Дилс-Кранц“ или „DK“ номер — обичайният начин за позоваване на такива фрагменти и свидетелства) От собствените думи на Протагор (ipsissima verba), най-известното е изказването homo-mensura (човекът-мярка) (DK80b1): „Мярката на всички неща е човекът — на съществуващите, че [или „как“] са, и на несъществуващите, че [или „как“] не са.“ Точното значение на това изказване, както при всеки кратък откъс, изваден от контекст, съвсем не е очевидно, макар че дългото му обсъждане в „Теетет“ на Платон ни дава известна представа как древногръцката публика го е разбирала. Обичайният пример е температурата. Ако Х. казва „топло е“, то твърдението (освен ако не лъже) е вярно за него. Друг човек, У., може едновременно да твърди „студено е“. Това твърдение също може да е вярно за него. Ако Х. обикновено живее в Аляска, а У. във Флорида, една и съща температура (например 25 градуса по Целзий) може да се струва топла на единият и хладна на другият. Мярката за топлина или студ е очевидно индивидуалният човек. Не може основателно да се каже на Х., че не му е топло — той е единственият човек, който може точно да съобщи собствените си възприятия или усещания. В този случай наистина е невъзможно да се противоречи, както се смята, че е казал Протагор (DK80a19). Но какво ако У., твърдейки, че му е студено, предполага, че ако не се включи отоплението, тръбите ще замръзнат? Може да се заподозре, че той има температура и преценката му е ненадеждна; мярката пак е индивидуалният човек, но тя е ненадеждна, като счупен метър или небалансирана везна. В съвременната научна култура, с предпочитание към научни решения, бихме се обърнали към термометър, за да определим обективната истина. Гръцкият отговор е бил да се разгледат по-дълбоките философски последици.

Дори ако въпросът дали тръбите ще замръзнат може да се реши тривиално, проблемът, че на двама души едновременно може да им е топло и студено, остава интересен. Ако това не може да се обясни с температура, имаме доказателство, че преценките за качества, включително моралните са субективни. Ако това е така, последствията са тревожни. Абстракции като истина, красота, справедливост и добродетел също са качества и изглежда, че максимата на Протагор би ни довела до заключението, че и те са относителни спрямо индивидуалния наблюдател — заключение, което много консервативни атиняни намирали за тревожно поради потенциалните му социални последици. Ако доброто и злото са просто това, което изглежда добро и зло на отделния наблюдател, тогава как може да се твърди, че кражбата, прелюбодейството, безбожието или убийството са по някакъв начин погрешни? Освен това, ако нещо може да изглежда едновременно топло и студено (или добро и зло), тогава и двете твърдения — че нещото е топло и че е студено — могат да бъдат еднакво добре защитени. Ако прелюбодейството е и добро, и зло (добро за един човек и зло за друг), тогава могат да се изградят еднакво валидни аргументи за и против прелюбодейството като цяло или за отделен прелюбодеец. Това, което ще реши изхода в съда, не е някаква вътрешна стойност на едната страна, а убедителното майсторство на оратора. И така, Протагор твърди, че може да „направи по-лошия случай по-добър“ (DK80b6). Ораторските умения, които Протагор преподавал, по този начин имали потенциал да насърчават това, което повечето атиняни смятали за несправедливост или неморалност. 

Нека отбележим, че формулировката за Човекът-мяра заслужава по-задълбочен анализ, отколкото обикновено ѝ се отдава. Първо, трябва да отбележим, че Протагор използва думата „човек“ (anthropos), а не „индивид“ (idios), което предполага, че мярката може да се отнася не само до индивидуалния субект, но и до човека като родово същество или социална общност. Това отваря възможност за интерпретация, която надхвърля простия субективизъм.

Релативизмът на Протагор може да се разглежда като епистемологическа позиция с три измерения:

1. Перцептивен релативизъм – отнасящ се до сетивните възприятия (топло/студено, сладко/горчиво)
2. Културен релативизъм – признаващ валидността на различни социални норми и практики
3. Диалектически релативизъм – утвърждаващ, че противоположни твърдения могат да бъдат еднакво защитими

Грешката е в това, перцептивният релативизъм да се приема за основание, аргумент, или да се приравнява с другите измерения на релативизма. Т.е. Протагоровият релативизъм не води непременно до морален нихилизъм, макар че имаме остование да смятаме, че много от софистите в една или друга степен действително правят тази грешка.

Съответно – привидното противоречие между релативизма на Протагор и неговото учение за добродетелта (aretē) представлява един от най-интригуващите аспекти на неговата философия. В диалога „Протагор“ Платон представя софиста като защитник на тезата, че добродетелта може да се преподава – позиция, която изглежда несъвместима с радикалния релативизъм, приписван му в „Теетет“.Това противоречие може да се разреши, ако разгледаме Протагоровата концепция за добродетелта не като абсолютна, трансцендентна ценност (каквато е за Платон), а като динамичен социален конструкт. За Протагор добродетелта е „изкуството на гражданствеността“ (politikē technē) – способността да се живее успешно в обществото и да се допринася за неговото благоденствие. Тази концепция е съвместима с релативизма, тъй като:

1. Признава историческата и културна обусловеност на моралните норми
2. Позволява еволюция на ценностите чрез социален диалог
3. Оценява моралните съждения според тяхната практическа полезност за общността

В този смисъл Протагор предлага софистициран социален прагматизъм, който избягва както догматичния абсолютизъм, така и деструктивния нихилизъм. 

 Някои учени спорят дали „homo mensura“ изобщо трябва да се тълкува като радикален субективизъм или релативизъм в съвременния смисъл. Алтернативни интерпретации включват:

• Хуманистична перспектива: Твърдението може да подчертава централността на човешкия опит и познание, без непременно да отрича всякаква обективност. Човекът е критерият, но не непременно създателят на истината за всичко.
• Епистемологично ограничение: Може да изразява скептицизъм относно възможността за достигане до абсолютна, божествена истина, като подчертава, че нашето знание е винаги човешко, ограничено и зависимо от нашите способности.
• Фокус върху прагматизма: Както се загатва в текста при обсъждането на добродетелта, „мярката“ може да се отнася до това, което е полезно или ефективно за човека или общността, а не само до това, което изглежда вярно.

3.3. Агностицизъм

Докато благочестивите хора биха искали да се обърнат към боговете за абсолютни морални напътствия в релативистичната вселена на Софисткото просвещение, тази сигурност също е поставена под съмнение от философските и софистките мислители, които изтъкват абсурдността и неморалността на традиционните епически разкази за боговете. Протагор започва своето прозаично съчинение за боговете с думите: „Относно боговете, нямам средства да знам дали съществуват или не, или какви са те. Много неща пречат на знанието, включително неяснотата на предмета и краткостта на човешкия живот.“ (DK80b4)

Този агностицизъм не е непременно равен на атеизъм. Той би могъл също така да се разглежда по-скоро епистемологична позиция за границите на човешкото знание по отношение на божественото, което не изключва лична религиозност или участие в обществени култове.

4.    Социални последици и непосредствени последователи

В резултат на агностицизма и релативизма на Протагор, той може би е считал, че законите (законодателни и съдебни) са неща, които постепенно се развиват чрез съгласие (породено от дебати в демократичните събрания) и следователно могат да бъдат променяни чрез по-нататъшни дебати. Тази позиция би означавала, че има разлика между законите на природата и обичаите на хората. Макар че самият Протагор изглежда е уважавал, дори почитал човешките закони и справедливостта (като голямо постижение), някои от по-младите му последователи и други стари софисти стигат до извода, че произволният характер на човешките закони и обичаи означава, че те могат да бъдат пренебрегвани по желание — позиция, която се смята за една от причините за печално известната аморалност на фигури като Алкивиад.

Самият Протагор е бил сравнително традиционен и добродетелен моралист. Той може би е възприемал своята форма на релативизъм като по същество демократична — позволяваща на хората да преразглеждат несправедливи или остарели закони, да се защитават в съда, да се освободят от фалшиви сигурности — но също така е възможно да е разглеждал реториката като начин, по който елитът може да противодейства на тенденциите към масово управление в събранията. Доказателствата ни по този въпрос, за съжаление, са минимални.

Последиците от радикалния скептицизъм на софистическото просвещение се възприемат, поне от Платон и Аристофан, като далеч не безобидни. В пиесата на Аристофан „Облаците“ учител по реторика (наречен Сократ, но с доктрини, в голяма степен базирани на тези на софистите и вероятно насочени конкретно към Протагор или негови последователи) учи, че боговете не съществуват, моралните ценности не са фиксирани и как да направиш по-слабия аргумент по-силен. Резултатът е морален хаос — главните герои (Стрепсиад и синът му Фидипид) в „Облаците“ са представени като изучаващи хитри трикове, за да измамят кредиторите си, и в крайна сметка изоставят всякакво чувство за традиционна нравственост (илюстрирано от Фидипид, който бие баща си на сцената и заплашва да бие и майка си). Макар че никой не е обвинявал самия Протагор в нещо различно от честност — дори Платон, който не одобрява философските му позиции, го представя като щедър, учтив и добродетелен — неговите техники са възприети от различни безскрупулни личности в следващото поколение, което дава на софистиката лошата слава на хитро (но погрешно) словесно жонгльорство, която тя има и днес.

Впрочем „да направиш по-слабия аргумент по-силен“ би могло да се отнася до диалектическата практика на dissoi logoi (двойни аргументи) – изследването на аргументи „за“ и „против“ дадена теза, което е важна интелектуална техника, а не непременно неморална манипулация. Целта може да е била да се разкрие сложността на даден въпрос, а не просто да се спечели спор на всяка цена.

5.    Влияние

Влиянието на Протагор върху историята на философията е значително. Исторически погледнато, именно в отговор на Протагор и неговите съвременници софисти Платон започва търсенето на трансцендентни форми или знание, които по някакъв начин да закрепят моралната преценка. Заедно с другите стари софисти и Сократ, Протагор е част от прехода във философията — от по-ранната пресократическа традиция на натурфилософията към интерес към човешката философия. Той подчертава как човешката субективност определя начина, по който разбираме или дори конструираме света си — позиция, която и днес е съществена част от съвременната философска традиция.

Δημόκριτος

Живот

Демокрит е роден в град Абдера, разположен в Западна Тракия, на 16 км. от река Места,   който по онова време се славел като средище на културен и интелектуален обмен. Той се отличавал с изключителна ерудиция и широта на интересите, превръщайки се в истински полимат. Посочван е като автор на множество трактати, обхващащи разнообразни области като поезия, музикална хармония, военна стратегия и дори вавилонска теология, което свидетелства за неговата универсалност и стремеж към цялостно познание.

По време на живота си Демокрит е пътувал много, изучавайки философските възгледи на различни народи — Древен Египет, Вавилон, Персия, Индия и Етиопия. В Атина е слушал лекциите на питагорееца Филолай, както и на Сократ, а също така е бил запознат с Анаксагор.

Разказва се, че за тези свои пътешествия Демокрит е изразходвал значителни средства, които е получил като наследство. В Абдера обаче прахосването на наследство се е преследвало по съдебен път. На съдебното заседание, вместо да се защитава, Демокрит прочел откъси от своето произведение „Устройство на Мирозданието“, и бил оправдан: съгражданите му решили, че бащините пари са изразходвани не напразно.

Начинът на живот на Демокрит обаче изглеждал неразбираем за жителите на Абдера: той често напускал града, уединявал се по гробищата, където, далеч от градската суета, се отдавал на размишления; понякога Демокрит избухвал в смях без видима причина, тъй като човешките дела му се стрували изключително смешни на фона на великия световен ред (оттук и прозвището му „Смеещият се философ“). Съгражданите му сметнали Демокрит за умопобъркан и дори повикали прочутия лекар Хипократ, за да го прегледа. Хипократ наистина се срещнал с философа, но постановил, че Демокрит е напълно здрав както физически, така и психически, и освен това заявил, че Демокрит е един от най-умните хора, с които някога е общувал. От учениците на Демокрит е известен Бион от Абдера. Според Лукиан, Демокрит е живял 104 години.

Що се отнася до неговото философско наследство, античните автори споменават около седемдесет различни съчинения, приписвани на Демокрит, но, за съжаление, нито едно от тях не е достигнало до нас в цялостен вид. Съвременните познания за неговата философия се основават предимно на фрагменти, цитирани и коментирани от по-късни мислители като Аристотел, Секст Емпирик, Цицерон, Платон, Епикур и други. Този факт превръща реконструкцията на учението му в сложна задача, изискваща критичен анализ и интерпретация на вторични източници, но същевременно подчертава и трайното влияние, което Демокрит оказва върху философската мисъл. Интересен факт е твърдението на Диоген Лаерций, че Платон не харесвал Демокрит толкова много, че искал да бъдат изгорени всичките му книги. Въпреки това, той е бил добре познат на своя също севернороден съвременник Аристотел и е бил учител на Протагор.

 Философия

Демокрит е писал както за етиката, така и за физиката. Бил е ученик на Левкип. Ранни източници като Аристотел и Теофраст приписват на Левкип създаването на атомизма и споделянето на тези идеи с Демокрит, но по-късни източници отдават заслугата само на Демокрит, което затруднява разграничаването на индивидуалния принос на всеки от тях.

АТОМИТЕ

Разполагаме с различни цитати от Демокрит за атомите, един от които гласи:

δοκεῖ δὲ αὐτῶι τάδε· ἀρχὰς εἶναι τῶν ὅλων ἀτόμους καὶ κενόν, τὰ δ’ἀλλα πάντα νενομίσθαι [δοξάζεσθαι]. 

Основните му доктрини бяха следните: че атомите и вакуумът са началото на вселената; и че всичко останало съществува само по мнение. 

— Диоген Лаерций, Демокрит, кн. IX, 44

Той описва света като система от атоми в празнотата, отхвърляйки безкрайната делимост на материята и постулирайки не само безкрайността на броя на атомите във Вселената, но и безкрайността на техните форми (ейдоси, είδος — „вид, облик“, материалистична категория, различна от идеалистичните ейдоси на Платон). Атомите, според тази теория, се движат в празното пространство (Голямата Пустота, както я нарича Демокрит) хаотично, сблъскват се и в зависимост от съответствието на формите, размерите, положението и подредбата си или се свързват, или се разпръскват. Образуваните съединения се задържат заедно и по този начин пораждат възникването на сложни тела. Самото движение е свойство, естествено присъщо на атомите. Телата са комбинации от атоми. Разнообразието на телата се обуславя както от различието на съставящите ги атоми, така и от различието в реда на съединяване, както от едни и същи букви могат да се образуват различни думи. Атомите не могат да се докосват, тъй като всичко, което няма в себе си празнота, е неделимо, тоест единен атом. Следователно между два атома винаги има поне малки промеждутъци от празнота, така че дори в обикновените тела има празнота. Оттук следва също, че при сближаване на атомите на много малки разстояния между тях започват да действат сили на отблъскване. Наред с това между атомите е възможно и взаимно привличане по принципа „подобното привлича подобно“.

Демокрит, заедно с Левкип и Епикур, предлага най-ранните възгледи за формите и свързаността на атомите. Те разсъждават, че твърдостта на материала съответства на формата на участващите атоми. Използвайки аналогии от човешките сетивни преживявания, той дава картина или образ на атома, който ги отличава един от друг по форма, размер и подредба на частите им. Освен това, връзките се обясняват чрез материални свързвания, при които отделни атоми са снабдени с приставки: някои с куки и уши, други с топки и гнезда. Точният принос на Демокрит е трудно да се отдели от този на неговия учител Левкип, тъй като често се споменават заедно в текстовете. Техните спекулации за атомите имат  само бегла и частична прилика с разбирането за атомната структура от XIX век, но тя все пак е накарала някои да смятат Демокрит за повече учен, отколкото другите гръцки философи.

Принцип на изономията

Основният методологичен принцип на атомистите е принципът на изономията (буквален превод от гръцки: равенство на всички пред закона), който се формулира по следния начин: ако дадено явление е възможно и не противоречи на законите на природата, то трябва да се приеме, че в безкрайното време и в безкрайното пространство то или вече се е случило, или някога ще се случи; в безкрайността няма граница между възможност и съществуване. Този принцип се нарича още принцип на отсъствието на достатъчно основание: няма никакво основание едно тяло или явление да съществува по-скоро в една, отколкото в друга форма. Оттук следва, че ако едно явление по принцип може да се случва в различни видове, то всички тези видове съществуват в действителност. Демокрит прави няколко важни извода от принципа на изономията: 1) съществуват атоми с всякакви форми и размери (включително с размер на цял свят); 2) всички посоки и всички точки в Голямата Пустота са равноправни; 3) атомите се движат в Голямата Пустота във всички посоки с всякакви скорости. Последното положение е особено важно за теорията на Демокрит. По същество от него следва, че движението само по себе си не се нуждае от обяснение, причината трябва да се търси само за промяната на движението. Описвайки възгледите на атомистите, техният опонент Аристотел във „Физика“ пише:

...никой [от признаващите съществуването на празнотата, т.е. атомистите] 

не би могъл да каже защо [тяло], приведено в движение, ще спре някъде, 

защото защо би спряло тук, а не там? Следователно то трябва или да почива, 

или да се движи до безкрайност, ако не му попречи нещо по-силно. 

По същество това е ясно формулиране на принципа на инерцията — основа на цялата съвременна физика. Галилей, на когото често се приписва откриването на инерцията, напълно съзнава, че корените на този принцип се намират в античния атомизъм.

Корелация със съвременната наука

Теорията на атомистите изглежда по-близка до тази на съвременната наука, отколкото която и да е друга теория от античността. Въпреки това, приликата със съвременните научни концепции може да бъде подвеждаща.

Атомистичната хипотеза за празнотата фактически е отговор на парадоксите на Парменид и Зенон, основателите на метафизичната логика, които излагат трудни за опровержение аргументи в полза на идеята, че не може да има движение. Те твърдят, че всяко движение би изисквало празнота — което е нищо — но нищото не може да съществува. Позицията на Парменид е: „Ти казваш, че има празнота; следователно празнотата не е нищо; следователно няма празнота.“ Позицията на Парменид изглежда потвърдена от наблюдението, че там, където изглежда, че няма нищо, има въздух, а дори и там, където няма материя, има нещо, например светлинни вълни.

Атомистите се съгласяват, че движението изисква празнота, но просто отхвърлят аргумента на Парменид на основание, че движението е наблюдаем факт. Следователно, твърдят те, трябва да има празнота.

Демокрит смята, че първоначално вселената е била съставена само от малки атоми, въртящи се в хаос, докато не се сблъскали и не образували по-големи единици — включително Земята и всичко на нея. Той предполага, че има много светове — някои растящи, някои разпадащи се; някои без слънце или луна, други с няколко. Той твърди, че всеки свят има начало и край и че един свят може да бъде унищожен при сблъсък с друг свят.

Демокритовият атом е инертно твърдо тяло, което изключва други тела от своя обем и взаимодейства с други атоми механично. Квантово-механичните атоми са подобни по това, че движението им може да се опише механично, освен електрическите, магнитните и квантовите им взаимодействия. Те се различават по това, че могат да бъдат разделени на протони, неутрони и електрони. Елементарните частици са подобни на демокритовите атоми по това, че са неделими, но сблъсъците им се управляват изцяло от квантовата физика. Фермионите спазват принципа на Паули за изключване, което е подобно на демокритовия принцип, че атомите изключват други тела от своя обем. Бозоните обаче не го правят, като основен пример за това е елементарната частица фотон.

Космология

Според Демокрит Голямата Пустота е пространствено безкрайна. В първоначалния хаос на атомните движения в Голямата Пустота спонтанно се образува вихър. Симетрията на Голямата Пустота се нарушава вътре във вихъра, където възникват център и периферия. Тежките тела, които се образуват във вихъра, имат тенденция да се струпват близо до центъра на вихъра. Разликата между лекото и тежкото не е качествена, а количествена, и именно в това се състои съществен напредък. Сепарацията на веществото във вихъра Демокрит обяснява по следния начин: в стремежа си към центъра на вихъра по-тежките тела изтласкват по-леките, които остават по-близо до периферията на вихъра. В центъра на света се формира Земята, съставена от най-тежките атоми. На външната повърхност на света се образува нещо като защитна обвивка, която отделя космоса от заобикалящата го Голяма Пустота. Тъй като структурата на света се определя от стремежа на атомите към центъра на вихъра, светът на Демокрит има сферично-симетрична структура.

Демокрит е привърженик на концепцията за множествеността на световете. Както описва възгледите на атомистите Иполит:

Световете са безкрайни по брой и се различават един от друг по големина. 

В някои от тях няма нито слънце, нито луна, в други — слънцето и луната са по-големи, 

отколкото при нас, в трети — те не са по едно, а са няколко. 

Разстоянията между световете не са еднакви; 

освен това, на едно място световете са повече, на друго — по-малко. 

Някои светове нарастват, други са достигнали пълния си разцвет, 

трети вече намаляват. На едно място световете възникват, на друго — загиват. 

Унищожават се, когато се сблъскат един с друг. 

Някои от световете са лишени от животни, растения и каквато и да било влага.  

Множествеността на световете произтича от принципа на изономията: ако процес от някакъв вид може да се случва, то в безкрайното пространство някъде и някога той непременно се случва; това, което се случва на дадено място в даден момент, трябва да се случва и на други места в различни моменти. Така, ако на дадено място в пространството е възникнало вихрово движение на атомите, довело до формирането на нашия свят, подобен процес трябва да се случва и на други места, водейки до формирането на други светове. Получените светове не е задължително да са еднакви: няма никакво основание да не съществуват светове напълно без слънце и луна или с три слънца и десет луни; само земята е необходим елемент на всеки свят (вероятно просто по определение на това понятие: ако няма централна земя, това вече не е свят, а просто струпване на вещество). Освен това няма никакво основание и за това, някъде в безкрайното пространство да не се е образувал точно същият свят като нашия. Всички светове се движат в различни посоки, тъй като всички посоки и всички състояния на движение са равноправни. При това световете могат да се сблъскват и да се разрушават. Аналогично, всички моменти във времето са равноправни: ако образуването на свят се случва сега, то някъде то трябва да се случва и в миналото, и в бъдещето; в настоящия момент различните светове се намират на различни стадии на развитие. В хода на своето движение свят, чието образуване не е завършило, може случайно да навлезе в пределите на напълно оформен свят и да бъде погълнат от него (така Демокрит обяснява произхода на небесните светила в нашия свят).

Тъй като Земята се намира в центъра на света, всички посоки от центъра са равноправни и тя няма основание да се движи в някаква посока (същото мнение за причината за неподвижността на Земята е имал и Анаксимандър). Но има и свидетелство, че според Демокрит първоначално Земята се е движела в пространството и едва по-късно е спряла.

Въпреки това той не е бил привърженик на теорията за сферичната Земя. Демокрит изтъква следния довод: ако Земята беше сфера, то слънцето при залез и изгрев би пресичало хоризонта по дъга на окръжност, а не по права линия, както е в действителност. Разбира се, този довод е несъстоятелен от математическа гледна точка: ъгловите диаметри на Слънцето и хоризонта се различават значително, а този ефект би могъл да се забележи само ако те са почти еднакви (за което, очевидно, би трябвало да се отдалечим на много голямо разстояние от Земята).

Според Демокрит редът на разположение на светилата е следният: Луната, Венера, Слънцето, другите планети, звездите (по ред на увеличаване на разстоянието от Земята). Колкото по-далеч е светилото от нас, толкова по-бавно (спрямо звездите) се движи то. Следвайки Емпедокъл и Анаксагор, Демокрит смята, че падането на небесните тела към Земята се възпрепятства от центробежната сила. На Демокрит принадлежи гениалната догадка, че Млечният път представлява множество звезди, разположени толкова близо една до друга, че изображенията им се сливат в едно слабо сияние.

Математика

Демокрит е бил и пионер в математиката, особено в геометрията. Според Архимед, Демокрит е сред първите, които забелязват, че конус и пирамида с една и съща основа и височина имат една трета от обема на съответно цилиндър или призма — резултат, който Архимед твърди, че по-късно е доказан от Евдокс от Книдос. Плутарх също съобщава, че Демокрит е работил по проблем, свързан с напречното сечение на конус, който Томас Хийт предполага, че може да е ранна версия на безкрайно малкото смятане. Демокрит твърди, че кръговото сечение на конус би трябвало да има стъпаловидни страни, вместо да бъде оформено като цилиндър.

Антропология

Демокрит смята, че първите хора са живели анархичен и животински начин на живот, събирайки храна поединично и изхранвайки се с най-вкусните треви и дивите плодове, които растели по дърветата, докато страхът от диви животни не ги принудил да се съберат в общества. Той вярва, че тези ранни хора не са имали език, но постепенно започнали да изразяват мислите си, създавайки символи за всеки вид предмет, и по този начин започнали да се разбират помежду си. Той казва, че най-ранните хора са живели трудно, без никакви удобства на живота; облекло, къщи, огън, опитомяване и земеделие са им били непознати. Демокрит представя ранния период на човечеството като време на учене чрез проба и грешка и казва, че всяка стъпка бавно водела до нови открития; през зимата се криели в пещери, съхранявали плодове, които можели да се запазят, и чрез разума и остротата на ума си започнали да надграждат всяка нова идея.

Етика

Демокрит е бил красноречив по етични теми. Около шестдесет страници от неговите фрагменти, както са записани в Дилс–Кранц, са посветени на морални съвети. Етиката и политиката на Демокрит достигат до нас предимно под формата на максими. Като поставя стремежа към щастие в центъра на моралната философия, той е последван от почти всички моралисти на античността. Най-често срещаните максими, свързвани с него, са: „Приемай услуги само ако възнамеряваш да върнеш по-големи услуги“, а също така се смята, че дава и някои противоречиви съвети, като например: „По-добре е да нямаш деца, защото да ги възпиташ добре изисква големи усилия и грижи, а да ги видиш как израстват зле е най-жестоката от всички болки.“ Той също така е написал трактат за целта на живота и природата на щастието. Твърди, че „щастието не се намира в богатството, а в благата на душата и човек не трябва да се радва на смъртни неща“. Друго често приписвано му изказване е: „Надеждите на образованите са по-добри от богатствата на невежите.“ Той също така заявява, че „причината за греха е невежеството за това, кое е по-добро“, което по-късно става централно понятие в сократическата морална мисъл. Друга идея, която той излага и която по-късно се повтаря в сократическата етика, е максимата, че „по-добре е да ти сторят зло, отколкото ти да сториш зло“. Други негови морални възгледи противоречат на тогавашните преобладаващи схващания, като например идеята му, че „добрият човек не само се въздържа от злодеяния, но дори не желае да върши зло“, докато тогавашното общо мнение е било, че добродетелта достига своя връх, когато надделява над противоречивите човешки страсти.

Естетика

По-късните гръцки историци смятат, че Демокрит е основал естетиката като предмет на изследване и изучаване, тъй като е писал теоретично за поезията и изящните изкуства много преди автори като Аристотел. По-конкретно, Трасил идентифицира шест произведения в творчеството на философа, които са принадлежали към естетиката като дисциплина, но от съответните трудове са запазени само фрагменти; затова от всички писания на Демокрит по тези въпроси може да се знае само малък процент от неговите мисли и идеи.

Λεύκιππος

Живот

Почти нищо не се знае за живота на Левкип. Смята се, че той е живял през първата половина на V век пр.н.е., като най-вероятно е развил основите на атомистичната философия около 430-те години пр.н.е. Точните дати на неговото раждане и смърт остават обвити в неизвестност, което допринася за мистиката около неговата фигура. Въпреки че е съвременник на Сократ, Левкип традиционно се причислява към досократиците, тъй като неговите търсения са насочени към физическото и космологичното обяснение на света, в духа на милетската школа и ранните йонийски мислители. В античната традиция Левкип често е представян като ученик на Зенон от Елея, макар че някои източници споменават и други възможни учители, като Мелис от Самос, Парменид и дори Питагор. Тази несигурност отразява както липсата на достоверни исторически данни, така и склонността на по-късните автори да вплитат имената на големите философи в сложни ученически родословия. Що се отнася до неговите ученици, единствено Демокрит се споменава с увереност като продължител на атомистичната линия. Интересно е, че Епикур, който по-късно развива собствена атомистична система, понякога е наричан ученик на Левкип, но същевременно се твърди, че самият Епикур е отричал съществуването на Левкип като историческа личност.

Градовете Милет, Елея и Абдера често се свързват с живота на Левкип, но тези асоциации вероятно са резултат от влиянието на съответните философски школи, а не от сигурни биографични сведения. Милет е център на йонийската натурфилософия, която оказва силно въздействие върху Левкип; Елея е домът на елеатите, с чиито възгледи Левкип полемизира; а Абдера е родното място на Демокрит, неговия най-известен последовател. Някои съвременни изследователи, като Валтер Кранц и Джон Бърнет, предполагат, че Левкип е пребивавал и в трите града, като е възможно да е роден в Милет, да е учил в Елея и накрая да се е установил в Абдера.

Историчност

Въпросът за историческото съществуване на Левкип е предмет на дългогодишни философски и филологически дебати. Диоген Лаерций предава, че според Епикур Левкип никога не е съществувал – твърдение, което е породило множество интерпретации и спорове. Макар повечето съвременни философи да приемат, че Левкип е реална личност, остава неясно доколко неговите идеи могат да бъдат отделени от тези на Демокрит, с когото често се сливат в античната традиция. През 2008 г. Даниел Греъм отбелязва, че от началото на XX век насам няма значими нови изследвания по въпроса за историчността на Левкип, като съвременната наука предпочита да избягва тази проблематика. Сред учените, които поддържат тезата за съществуването на Левкип, се среща мнението, че той е преподавал предимно устно или че неговите писмени трудове не са били предназначени за широка публикация, което би обяснило липсата на запазени текстове. Джон Бърнет предлага алтернативно тълкуване на думите на Епикур, според което последният не е отричал буквално съществуването на Левкип, а по-скоро е поставял под съмнение значимостта му като философ, тъй като Левкип не е развил етическо учение – сфера, която Епикур смята за сърцевина на философията.

От друга страна, някои учени предполагат, че Левкип може да е бил псевдоним на Демокрит или дори литературен персонаж, създаден за нуждите на философския диалог. Сред съвременните скептици по отношение на съществуването на Левкип са Ервин Роде, Паул Натроп, Пол Танери, П. Боковнев, Ернст Ховалд, Херман Де Лей, Адолф Бригер и Вилхелм Нестле.

Дебатът за Левкип е особено оживен в немската философия на XIX век, където става известен като die Leukipp-frage („проблемът Левкип“). Роде твърди, че дори по времето на Епикур не е имало достатъчно доказателства за съществуването на Левкип и че е неуместно да се приписва атомизмът на неизвестна фигура, вместо на Демокрит. Натроп също отхвърля идеята, че Диоген от Аполония е бил предшестван от Левкип. В противовес на тях, Херман Александър Дилс защитава разказа на Теофраст и критикува позициите на Роде и Натроп. Този спор е толкова значим, че се превръща в отделен проблем в историята на философията.

Философия

Атоми

Левкип е широко признат като основоположник на философската школа на атомизма – едно от най-влиятелните направления в античната натурфилософия. В своята концепция той издига идеята, че цялата реалност е изградена от безкрайно малки, неделими и вечни частици – атоми, които чрез своите взаимодействия и съчетания пораждат многообразието на явленията в света. Тези атоми, според Левкип, се отличават с неизброимо множество форми и размери, като всяка отделна частица притежава своя уникална, но непроменлива структура. Въпреки разнообразието си, атомите са непрекъснато в движение, като тяхната динамика и пренареждане обуславят всички промени и процеси в природата. Левкип аргументира, че няма логическа причина да се ограничава броят на видовете атоми, поради което допуска тяхното безкрайно разнообразие.

Аристотел свидетелства, че Левкип е настоявал за необходимостта от съществуването на неделими точки или елементи във всяко нещо. Аргументът на Левкип е, че ако всяко тяло се състои само от безкрайно делими части, то не би могло да има реална структура и би било лишено от материалност. Така той полага основите на атомистичната онтология, която се противопоставя на елеатската идея за неделимото и неподвижно битие.

В развитието на атомизма Левкип работи в тясно сътрудничество със своя ученик Демокрит. Докато Левкип се счита за създател на основните принципи на учението, Демокрит го разгръща и прилага към обяснението на природните явления, като по този начин атомизмът се превръща в цялостна философска система.

На Левкип се приписват две съчинения: „Голямата система на света“ и „За ума“. Първото произведение вероятно първоначално е носело заглавието „Система на света“, но впоследствие е преименувано, за да се разграничи от „Малката система на света“ на Демокрит. Въпреки това, авторството на „Голямата система на света“ често се оспорва и понякога се приписва на Демокрит. От цялото творчество на Левкип до нас е достигнал само един фрагмент, цитиран от „За ума“: „Нищо не се случва случайно, а всичко по причина и по необходимост.“ Този афоризъм изразява дълбоката му вяра в детерминизма – убеждението, че всички събития са резултат от закономерни причини, а не от случайност.

Левкип разглежда движението и взаимодействието на атомите като основа на всички процеси във вселената, като по този начин формулира един от първите философски варианти на принципа на каузалността. Този възглед напомня на по-ранния аргумент на Анаксимандър, според когото движението възниква от различията, и предвещава по-късната формулировка на принципа на достатъчното основание от Лайбниц през XVII век. Важно е да се отбележи, че Левкип категорично отхвърля идеята за съществуването на разумна или божествена сила, която управлява вселената – позиция, която го отличава от много други антични философи и го прави предвестник на по-късния материализъм и научен детерминизъм.

Елеатите и празнотата

Атомистичната философия на Левкип възниква като пряка реакция и критика към възгледите на елейската школа, чийто най-видни представители са Парменид и Зенон от Елея. Елеатите поддържат тезата, че празнотата – или нищото – не може да има реално съществуване. В тяхната система, ако празнотата не съществува, то и движението е невъзможно, а цялата реалност трябва да бъде едно неделимо, непроменливо и вечно битие. Тази позиция води до радикално отричане на множествеността и промяната, което е в остър контраст с опита и наблюденията на сетивния свят.

Левкип, макар да приема логическата строгост на елеатската аргументация, предлага радикално различно решение: той твърди, че празнотата действително съществува и е неотменима част от структурата на битието. Именно благодарение на съществуването на празнотата става възможно движението, а също така и множествеността на нещата. Така Левкип съчетава елеатската идея за вечното и неизменното с динамиката на природата, като прилага тези принципи както към атомите, така и към празнотата. За него и атомите, и празнотата са вечни и несътворими, като съществуват в непрекъснато взаимодействие.

Аристотел свидетелства, че според Левкип атомите не са просто добавка към празнотата, а по-скоро двете са фундаментални противоположности, които съществуват едновременно и взаимно се определят. Тази дуалистична структура на реалността – атоми и празнота – се превръща в основа на цялата атомистична космология. По-късният философ Симплиций от Киликия също коментира тази идея, макар да я приписва на Демокрит, което отразява трудността да се разграничат приносите на двамата мислители в античната традиция. Любопитен е и разказът на християнския автор Лактанций, според когото Левкип е сравнявал атомите с прашинките, които се виждат да танцуват в лъчите на слънцето – образ, който прави абстрактната концепция по-достъпна за въображението.

Съществен принос на Левкип е, че той запазва някои от най-важните концепции на елейската онтология – като идеята за вечното и неделимото – но ги пренася в сферата на физическото обяснение на света. За разлика от абстрактните математически точки и единици, които са характерни за елейската и питагорейската традиция, атомите на Левкип са реални, материални и притежават форма и големина. По този начин той предлага оригинално решение на парадоксите на движението, формулирани от Зенон, според които делимостта на пространството прави движението невъзможно. Левкип оспорва и елеатския аргумент срещу делимостта, според който всяка граница между два обекта също може да бъде разделена до безкрайност. В неговата система празнотата изпълнява ролята на разделител, който сам по себе си няма битие и следователно не подлежи на по-нататъшно делене.

Макар Левкип да описва атомите като способни да се докосват, Аристотел уточнява, че това трябва да се разбира като тяхно приближаване един до друг, тъй като между всички атоми винаги съществува празнота. Тази концепция за празнотата като необходима предпоставка за движение и множественост се оказва изключително плодотворна и оказва дълбоко влияние върху по-късната философия и наука, като предвещава някои от основните принципи на съвременната физика.

Душа и възприятие

В учението на Левкип и неговия ученик Демокрит се откроява една от най-ранните материалистични концепции за душата и сетивното възприятие. Те предполагат, че топлината, огънят и самата душа са съставени от особени, сферични атоми. Тази форма, според тях, е най-подходяща за движение, тъй като сферичните атоми могат лесно да се плъзгат покрай останалите и да предизвикват движение в телата. Така душата се мисли не като нематериална субстанция, а като особена конфигурация от фини, подвижни атоми, които са отговорни за жизнените процеси.

В тази рамка дишането се разглежда като процес на непрекъснат обмен на душевни атоми – с всяко вдишване се поемат нови атоми, а с всяко издишване се изхвърлят вече използвани. Смъртта настъпва, когато този обмен спре и душевните атоми напуснат тялото окончателно. Сънят, от своя страна, се тълкува като временно състояние, при което броят на душевните атоми в тялото намалява, но не изчезва напълно.

Левкип е сред първите философи, които се опитват да обяснят мисълта и възприятието чрез физически процеси. Той разглежда сетивното възприятие като резултат от взаимодействието между външни атоми и атомите на душата. Когато атоми, излъчени от обектите, достигнат до сетивата, те предизвикват промени в душевните атоми, което поражда усещания и мисли. По отношение на зрението, Левкип развива теория, според която обектите излъчват тънък филм от атоми, който запазва формата на обекта и създава негово отражение в окото на наблюдателя. Тази идея е вдъхновена от по-ранната концепция на Емпедокъл, според когото обектите излъчват „еманации“, които се възприемат от сетивата.

Левкип също така предполага, че качествата на нещата – като цвят, вкус, текстура – възникват от различните подредби и движения на атомите. Дори абстрактни понятия като справедливост и мъдрост се свеждат до определени конфигурации на душевните атоми, което свидетелства за последователен материализъм в неговата философия.

Въпросът за възможността на знанието е предмет на спорове сред античните и съвременните тълкуватели на Левкип. Според Епифаний, Левкип е твърдял, че истинското, разумно знание е недостижимо и че хората могат да разчитат само на неясна вяра. Тази позиция обаче е оспорвана от съвременни изследователи като Константинос Вамвакас, който подчертава, че подобен скептицизъм е по-характерен за Парменид, а не за Левкип. Според Вамвакас, Левкип и Демокрит са вярвали, че сетивният опит, макар и ограничен, предоставя обективно знание за физическия свят. К. К. У. Тейлър, друг виден изследовател, отбелязва, че липсват преки доказателства, че Левкип е развивал епистемологични теории, което оставя въпроса за неговите възгледи относно познанието отворен за интерпретация.

Космология

В космологичната си система Левкип издига една от най-радикалните и мащабни концепции за структурата на вселената в античната философия. Той твърди, че празнотата — безкрайното пространство, в което няма нищо — се простира неограничено във всички посоки, обгръщайки цялото битие. В тази безкрайна празнота съществува и безкрайно множество атоми, които са разпръснати навсякъде и са в непрекъснато движение. Всичко, което наблюдаваме — Земята, небесните тела като Слънцето, Луната, звездите и цялата видима част на космоса — е резултат от съчетанията и взаимодействията на тези атоми в празнотата.

Левкип описва възникването на космоса като процес, при който голямо множество атоми се събират и започват да се въртят във водовъртеж, наподобяващ вихър. В този процес атомите се групират според своите характеристики: по-големите и по-тежки атоми се струпват в центъра, докато по-малките и по-леките се изтласкват към периферията. По този начин по-малките атоми формират небесните тела, а по-големите се съединяват в централна мембрана, от която се образува Земята. Древните автори не са единодушни относно точния механизъм на тази „мембрана“: според Етий тя обгръща по-големите атоми, докато Диоген Лаерций твърди, че самите по-големи атоми образуват мембраната, а по-малките остават извън нея.

Особено новаторска е идеята на Левкип, че съществуват и други космоси, разположени в различни части на безкрайната празнота. Това го прави първият известен философ, който формулира концепцията за „мултивселена“ — съществуването на множество светове, независими един от друг. Макар някои древни автори да приписват подобни идеи и на по-ранните йонийски мислители, приносът на Левкип в тази област е безспорен и оказва влияние върху по-късната философска и научна мисъл.

В съгласие с повечето досократически философи, Левкип приема, че Земята се намира в центъра на космоса. Той описва движението на небесните тела така, че Луната е най-близо до Земята, Слънцето е по-далеч, а звездите са най-отдалечени и се движат с най-голяма скорост. Интересно е и обяснението му за произхода на звездите: първоначално те са били „влажни и кални“, но с времето изсъхват и се възпламеняват, превръщайки се в светлинни тела.

Левкип възприема и развива идеята на йонийските философи за формата на Земята, като я описва като „барабановидна“ — с плоска повърхност и известна дълбочина. Той дори предлага обяснение за наклона на Земята: според него южната част е по-ниска от северната, което обяснява защо северът е по-студен, а студеният, сгъстен въздух на север по-добре поддържа тежестта на Земята в сравнение с топлия, разреден въздух на юг. В своя натуралистичен подход Левкип предлага и физическо обяснение за природни явления като гръмотевицата — тя възниква, когато огън се компресира в облаците и след това избухва навън.

Една от трудностите, пред които са изправени ранните философи, е обяснението защо земните обекти падат надолу, докато небесните тела се движат по криви траектории. Много от тях предполагат, че небесните тела са съставени от различна, „неземна“ субстанция. Левкип, обаче, успява да обясни тези различия в движението чрез своя атомистичен модел, според който всички тела — земни и небесни — са съставени от едни и същи атоми, но различията в движението се дължат на различните им конфигурации и разположения в празнотата.

Въпреки детайлността на своята космология, Левкип не дава ясно обяснение за първопричината на движението — въпрос, който по-късно ще бъде поставен от Аристотел. Не е напълно ясно дали Левкип смята, че водовъртежите и движението на атомите възникват случайно или са резултат от някаква необходимост и детерминизъм, но неговата система остава една от най-ранните опити за натуралистично и рационално обяснение на космоса.

Влияние

Древна Гърция

Съвременното ни разбиране за мястото на Левкип в историята на атомизма се основава предимно на свидетелствата на антични автори като Аристотел и Теофраст. Записките на Аристотел от IV век пр.н.е. са най-ранният и най-авторитетен източник за философията на Левкип и Демокрит, макар че самият Аристотел рядко прави ясно разграничение между двамата и често разглежда техните идеи като едно цяло. По-късни автори също споменават Левкип, но техните сведения са производни и често интерпретативни, отразяващи вече установени традиции, а не непосредствени свидетелства.

Още в античността Левкип остава в сянката на своя по-известен ученик Демокрит. В повечето исторически разкази за атомистичната школа идеите на двамата се разглеждат съвместно, без да се прави опит за ясно разграничаване на индивидуалния принос на Левкип. Това води до известна анонимност на неговата фигура и до чести пропуски в по-късните истории на философията.

Влиянието на атомистичната философия на Левкип и Демокрит се усеща дълго след тяхната епоха, особено в трудовете на Аристотел и Епикур. Аристотел, макар и критичен към атомизма, се занимава подробно с неговите принципи, поставяйки въпроси като този защо камъкът пада надолу, а огънят се издига нагоре, ако и двете са съставени от едни и същи атоми. Диоген Лаерций отбелязва, че възгледите на Диоген от Аполония за празнотата вероятно са били повлияни от Левкип. Дори Платон, макар и да не е атомист, изследва сродни космологични идеи в диалога „Тимей“, където се опитва да обясни строежа на света чрез геометрични форми.

Модерна епоха

Атомистичната традиция, заложена от Левкип и Демокрит, преживява възраждане през XVI и XVII век, когато Пиер Гасенди и Робърт Бойл се обръщат към древния атомизъм в търсене на нови обяснения за природните явления. Въпреки това, експерименталната химия на Бойл и неговите съвременници се основава повече на корпускуларизма – учение, което се развива в средновековната алхимия и черпи вдъхновение от трудове като тези на Аристотел, отколкото на чистия философски атомизъм на Левкип.

През XVIII век химиците започват да работят независимо от философските спекулации за атомите, докато Джон Далтон в началото на XIX век не формулира атомна теория, основана на експериментални данни. Така атомизмът преминава от хипотетична философска концепция към емпирично обоснована научна теория.

Въпреки че идеите на Левкип представляват важен исторически прецедент за концепцията за атомите, те имат само повърхностна прилика със съвременната атомна теория. Съществена разлика е възприемането на природата на атомите: докато за Левкип те са чисто материални, неделими и вечни частици, съвременната физика разкрива сложна структура на атома, включваща субатомни частици, енергия и фундаментални сили, които обединяват и управляват материята.

Физикът Вернер Хайзенберг отбелязва, че платоновата теория за формите е по-близка до разбирането на съвременната физика, отколкото материалистичния атомизъм на Левкип. Съвременните атоми, според Хайзенберг, са по-скоро нематериални математически структури, отколкото дискретни, осезаеми единици, каквито си ги е представял Левкип.

Ἀναξαγόρας

---

Живот

Анаксагор се родил в семейство на богати и знатни родители в йонийския град Клазомени около 500 г. пр.н.е. Баща му, Хегесибул или Евбул, оставил голямо наследство. Анаксагор обаче се отказал от имуществото и тръгнал да странства. След известно време се установил в Атина, която по това време преживявала период на бързо развитие. След победата над персийската армия на „царя на царете“ Ксеркс, Атина се превърнала в политически и културен център на Елада.

В Атина Анаксагор бил чужденец-метек и съответно не можел да участва в политическия живот на полиса. Въпреки това той станал един от влиятелните жители на града. Той бил част от тесния кръг на атинската интелигенция, създаден от любимата на Перикъл — Аспасия. Самият Перикъл уважавал философа и се вслушвал в неговите мнения и съвети. Платон в диалога „Алкивиад“ предава мнението, че Перикъл бил изключителен държавник, защото общувал с много мъдри хора, сред които и Анаксагор. В античната традиция философът е представен и като учител на Перикъл по красноречие. Плутарх разказва следната история: „Веднъж, когато Перикъл бил много зает, Анаксагор, вече старец, лежал без грижи, покрил главата си, за да сложи край на живота си, уморявайки се от глад. Когато вестта за това стигнала до Перикъл, той уплашен веднага изтичал при стареца и започнал да го убеждава да се откаже от това намерение, оплаквайки не него, а себе си при мисълта, че ще загуби такъв съветник в държавните дела. Тогава Анаксагор открил главата си и му казал: „Перикле, и този, който има нужда от лампа, долива в нея масло.“

В края на 430-те години пр.н.е. политическите врагове на Перикъл инициирали серия от съдебни процеси срещу най-близкото обкръжение на „първия гражданин“. Сведенията за съда над Анаксагор са противоречиви. Негов обвинител бил Клеон или Тукидид. Възможно е да е имало краткотраен съюз между радикалните демократи, представлявани от Клеон, и аристократическата партия начело с Тукидид. На Анаксагор вменявали вина за „безбожие“, тъй като наричал Слънцето „огнена буца“, което противоречало на традиционните представи за бога Хелиос, а също и „персийска измяна“. Според една версия, негов защитник бил самият Перикъл. Атинският стратег попитал: „Дава ли моят, на Перикъл, живот някакъв повод за упреци?“ След като получил отрицателен отговор, казал: „А междувременно аз съм ученик на този човек. Така че не се поддавайте на клевети и не го убивайте, а ме послушайте и го освободете.“ Според друга версия, Перикъл помогнал на философа да избяга от Атина преди съда. Анаксагор бил признат за виновен. Осъдили го да плати глоба от пет таланта и на изгнание, или задочно му издали смъртна присъда.

Диоген Лаерций, позовавайки се на Сатир Перипатетик, предава легенда, че вестта за присъдата дошла при Анаксагор едновременно с известието за смъртта на синовете му. Той приел ударите на съдбата философски. По повод гибелта на децата Анаксагор казал: „Знаех, че са се родили смъртни“, а за смъртната присъда се изказал в духа на: „Но нали и на мен, и на тях отдавна вече природата е издала своята смъртна присъда!“

Остатъка от живота си Анаксагор прекарал в богатия търговски град на брега на Хелеспонт – Лампсак. Местните жители се отнасяли към избягалия философ с голямо уважение. Тук той и умрял около 428 г. пр.н.е. Според една от легендите, преди смъртта приятелите предложили на Анаксагор да пренесат за погребение тялото му в родния град на философа Клазомена. На това Анаксагор отговорил, че „няма никаква нужда от това – пътят към отвъдното е един и същ отвсякъде“. След смъртта му в негова чест в Лампсак дълго време устройвали ежегодни детски празненства.

---

Учение

Космогония и космология

Той считал за начало на всичко ума и материята: умът – като творяща причина, а материята – като ставаща. Всички неща били смесени, а умът дошъл и ги подредил. Материалните начала, според него, са безкрайни по брой, а намаляването на размерът им също е безкраен. Всички неща били приведени в движение от ума, и подобното се събрало с подобното. Част от тях, под действието на кръговото движение, заели постоянно място на небето: плътното, влажното, тъмното, студеното и всичко тежко се събрали в средата (когато се втвърдили, от тях възникнала Земята), а това, което е противоположно на тях – горещото, светлото, сухото и лекото – се устремило към далечния етер. Земята има плоска форма и се носи, без да пада, благодарение на своята големина, както и защото не съществува празнота, а въздухът, чиято сила е безмерна, я задържа във въздуха.

В центъра на учението на Анаксагор стояла концепцията за произхода и еволюцията на космоса. Подобно на своите предшественици Анаксимандър и Анаксимен, Анаксагор считал, че първоначално светът се намирал в безформено състояние. Но за разлика от другите философи, които изтъквали „първичен елемент“ (въздух, огън, вода и т.н.), който ставал основа за възникването на другите, Анаксагор предложил теорията за „първичната смес“. Според учението на философа тя се състояла от всички елементи („съществуващи неща“). Съставните елементи се намирали в неподвижно състояние до появата на някакъв външен фактор, който Анаксагор нарекъл „Νούς“ („Ум“ или „Разум“). Концепцията за „първичната смес“ няма аналог в митологията и вярванията на народите, свързани с Елада. Анаксагор я предложил за първи път, което отразявало прогреса на гръцката научна мисъл.

„Разумът“ придал на първичната смес мощно кръгово движение. Космическият вихър, предизвикан от „Разума“, довел до разделянето на първичната смес на съставните ѝ елементи. Първи се отделили въздухът и етерът. В центъра започнали да се натрупват твърдите, влажните и студените компоненти, които след това се уплътнили и образували Земята, която има вид на плътна сплескана пита. Земята, според Анаксагор, се намира в центъра на космоса и се поддържа в окачено състояние от въздуха, намиращ се под нея.

Използвайки знанията, получени от Анаксагор, атинският стратег Перикъл успял не само да успокои кормчията по време на слънчевото затъмнение през 431 г. пр.н.е., но и да обясни същността на явлението.

На следващия етап се появили Слънцето, Луната и звездите. Ядрото на космоса, според Анаксагор, в което се намира центърът на Земята, е в неподвижно състояние, докато етерната обвивка продължава да се върти с голяма скорост. Изпъкнали камъни могат да бъдат откъснати от ръба на земния диск. Под въздействието на „етерната топлина“ те се нагряват и започват да светят. Слънцето е най-големият от тези късове, „по размер надминаващ Пелопонес“. Луната е друг откъснат от Земята къс, а звездите са малки камъни, които се задържат от центробежната сила на въртеливото движение. Под въздействието на някакъв външен фактор те могат да се откъснат от местата си и да паднат обратно на Земята. Именно такава „паднала звезда“ за Анаксагор бил големият Егоспотамски метеорит.

На Луната, която е по-близо до Земята от Слънцето и звездите, според Анаксагор, нагретите области се редуват с по-студени, наподобяващи земната повърхност. Той дори допускал възможността за съществуване на живот там. Изхождайки от тези представи, Анаксагор дал правилни по същество обяснения за лунните и слънчевите затъмнения. Тези астрономически явления привличали вниманието на философите и учените преди Анаксагор. Античната традиция е запазила легендата за Талес, който умеел безпогрешно да ги предсказва. Заслугата на Анаксагор е, че той не само обяснил същността на тези явления, но и споделил своите изводи с околните, като ги предал на обществото.

Физическа география

Концепцията за произхода на мълнията и гръмотевицата е достигнала до съвременниците чрез трудовете на Аристотел. Когато горещият етер прониква в зоната, където се намира студеният въздух, възниква мълния, а след това, при нейното затихване, гръмотевица. Самият етер се отличава от въздуха с редица свойства – той е по-сух, по-лек, по-горещ и по-разреден.

Структурата на нещата: Част от всичко във всичко

Иновативната теория на Анаксагор за физическата природа е обобщена във фразата „част от всичко във всичко“. Основното ѝ изразяване се намира в следния труден фрагмент:

„И понеже частите на голямото и малкото са равни по количество, по този начин също всички неща биха били във всичко; нито могат да бъдат отделени, но всички неща имат част от всичко. Тъй като не може да има най-малко, нищо не може да бъде отделено или да възникне само по себе си, но както в началото, така и сега всички неща са заедно. Но във всички неща има много неща, равни по количество, както в по-големите, така и в по-малките от нещата, които се отделят.“

Трябва да се отбележи, че е доста трудно да се определи какво точно Анаксагор е имал предвид под „неща“. Изкушаващо е да се разглежда това като теория за материята, но това би било погрешно, тъй като такава интерпретация обикновено прилага по-късни аристотелови категории върху Анаксагор. Понякога се използва терминът „семена“, но изглежда, че много учени днес предпочитат неутралния термин „субстанции“ (или „материи“), за да опишат това понятие. Във всеки случай тази доста сложна теория най-добре се разбира като опит на Анаксагор да съгласува своите възприятия за света с влиятелен аргумент (представен по-рано от Парменид) за това как трябва да се възприема реалността.

Предизвикателството на Парменид

Според Парменид, каквото е, е (битие), и каквото не е, не е (небитие). В резултат на това, каквото и да съставлява природата на реалността, то трябва винаги да „е било“, тъй като нищо не може да възникне от нищо. Освен това реалността трябва винаги да „е“, тъй като битието (това, което е) не може да стане небитие (това, което не е). Този аргумент довежда Парменид до монистична и статична концепция за реалността. Така светът на променящите се явления е измамен, въпреки привидностите. Анаксагор изглежда приема този аргумент на Парменид, както показва следното изказване: „Гърците грешат, като приемат възникването и загиването, защото нищо не възниква, нито загива.“. Анаксагор обаче не може да съгласува тезата за радикалния монизъм със своя опит за свят, който изглежда допуска множественост и промяна. Всъщност, ако всички тези на Парменид са верни, няма възможност за наука, защото всички емпирично събрани данни са подвеждащи. Следователно предизвикателството за Анаксагор и другите философи след Парменид е да представят правилен разказ за природата, като същевременно поддържат изискването, че субстанцията, която съставлява реалността, не може нито да възникне от нищо, нито да премине в небитие.

Теорията на Емпедокъл

Емпедокъл е съвременник на Анаксагор и, макар историческите записи да са неубедителни, е възможно последният частично да е реагирал на теорията на първия при разработването на своите възгледи. В отговор на Парменид, Емпедокъл твърди, че четирите елемента – земя, въздух, огън, вода – са съставните части или „корените“ на цялата материя. Тези четири корена не могат да възникнат, да бъдат унищожени или да претърпят промяна. Следователно, освен факта, че са четири, те по същество са идентични с „едното“ на Парменид. Корените се смесват в различни пропорции, за да обяснят всички неща в света, които смятаме за реални, като ябълки, коне и т.н. Когато една ябълка се разпадне, тя не преминава в небитие, а по-скоро сместа, която е съставлявала привидната ябълка за нашите сетива, просто е била пренаредена. Ябълките и другите „смъртни неща“, както ги нарича Емпедокъл, всъщност не възникват, нито се унищожават. Това е просто начинът, по който хората обичат да говорят за същности, които изглежда съществуват, но не съществуват.

Връзката на Анаксагор с Емпедокъл е трудна за определяне, но е възможно той да не е бил удовлетворен от отговора на Емпедокъл на Парменид и елеатите. Според интерпретацията на Аристотел, Анаксагор твърди, че плурализмът на Емпедокъл неправомерно изтъква определени субстанции като първични, а други като вторични. Според Анаксагор, свидетелството на нашите сетива показва, че косата или плътта съществуват също толкова сигурно, колкото земята, въздухът, водата или огънят. Всъщност всички безкрайни субстанции са толкова реални, колкото и коренните субстанции. Следователно, според тази интерпретация, ключовият проблем за Анаксагор е, че според теорията на Емпедокъл би било възможно да се раздели косъм на все по-малки части, докато той вече не е косъм, а състав от коренните субстанции. Така това вече не би удовлетворявало изискването, че определена субстанция не може да премине в небитие. Според други интерпретации обаче някои текстови доказателства от Анаксагор изглежда предполагат, че той е разглеждал някои „неща“ (по подобие на Емпедокъл) като по-основни и първични от други. Във всеки случай теоретичните различия между двамата философи са донякъде неясни. Въпреки тези трудности е ясно, че Анаксагор предлага теория за нещата, която е различна от тази на Емпедокъл, докато се сблъсква с предизвикателствата на Парменид.

Аргументът посредством храненето

Въпреки че има известен скорошен научен дебат по този въпрос, твърдението на Анаксагор, че всички неща имат част от всичко, може би е възникнало от феномена на храненето. Той наблюдава при животните, че храната, която се използва за подхранване, се превръща в плът, коса и т.н. За да бъде това възможно, Анаксагор вярва, че оризът, например, трябва да съдържа в себе си субстанциите коса и плът. Отново, това е в съответствие с идеята, че определени субстанции не могат да възникнат от нищо: „Как може косата да възникне от не-коса или плътта от не-плът?“. Освен това, не само че едно зрънце ориз съдържа коса и плът, то всъщност съдържа цялостта на всички безкрайни субстанции (част от всичко). Но как е възможно това?

Делимостта на „субстанциите“

За да разберем как е възможно да има част от всичко във всичко, е необходимо да разгледаме твърдението на Анаксагор, че субстанцията е безкрайно делима. На практическо ниво това може да се обясни чрез примера с оризовото зърно. Според Анаксагор, ако започнем да го разделяме на все по-малки и по-малки части, няма да има момент, в който оризът вече няма да съществува. Всяка безкрайно малка част може да бъде разделена на друга, и всяка част ще продължи да съдържа ориз, както и коса, плът и част от всичко останало.

Преди Анаксагор, Зенон, ученик на Парменид, се противопоставя на идеята, че материята може да бъде разделена изобщо, камо ли безкрайно. Известно е, че Зенон е имал около четиридесет аргумента reductio ad absurdum срещу плурализма, от които четири са ни известни. За нашите цели не е необходимо да навлизаме в тези аргументи, но ключово предположение, което произтича от Зенон, е твърдението, че множествеността на нещата би направила понятието за величина безсмислено. Според Зенон, ако безкрайното деление на нещата е възможно, тогава би възникнал следният парадокс: деленията биха могли да бъдат толкова малки, че да нямат никаква величина. В същото време нещата би трябвало да се считат за безкрайно големи, за да могат да бъдат безкрайно делими. Макар научните доказателства да не са категорични, изглежда напълно възможно Анаксагор да е отговарял на Зенон, докато е развивал своята идея за безкрайна делимост.

Както показва следният фрагмент, Анаксагор не смята последиците, представени от Зенон, за проблематични:

„За малкото няма най-малко, а винаги има по-малко (защото това, което е, не може да не бъде). Но също така за голямото винаги има по-голямо, и то е равно по количество на малкото. Но във връзка със самото себе си, всяко е и голямо, и малко.“

Според някои интерпретатори, това, което е забележително в този фрагмент и други подобни на него, е, че те показват до каква степен Анаксагор е разбирал понятието за безкрайност. У.Гътри например отбелязва:

„Отговорът на Анаксагор показва разбиране за значението на безкрайността, което никой грък преди него не е постигнал: нещата наистина са безкрайни по количество и в същото време безкрайно малки, но те могат да продължат да стават по-малки до безкрайност, без да се превърнат в точки без величина.“

Други интерпретации обаче са по-малко благосклонни към разбирането на Анаксагор за безкрайността и посочват, че той може би не е мислил за понятието математическа безкрайност, когато е говорил за делимост.

Както и да е, колкото и странна да изглежда за съвременния поглед, уникалната и фина теория на Анаксагор постига това, което си е поставила за цел. Тя удовлетворява изискването на Парменид, че нищо не може да възникне или да изчезне, и обяснява множествеността и промяната, които съставляват нашия свят на опита. Въпреки това, за теорията на Анаксагор остава един труден въпрос.

Защо нещо е това, което е?

Ако, според Анаксагор, всичко съдържа част от всичко, тогава какво прави нещо (например ориз) това, което е? Анаксагор не дава ясен отговор на този въпрос, но отговорът е загатнат в неговото твърдение, че „всяко отделно нещо е и беше най-очевидно онези неща, от които съдържа най-много.“ Предполага се, че това може да се разбира като твърдение, че всяка съставна част на материята също има част от материята, която е преобладаваща в нея.

Коментатори от Аристотел насам се опитват да осмислят това понятие, но може би интерпретацията на Гътри е най-полезна:

„Всичко съдържа част от всичко останало, и голямо парче от нещо съдържа толкова части, колкото и малко парче от него, макар че те се различават по размер; но всяка субстанция не съдържа всички безкрайни субстанции в равни пропорции.“

Така субстанция като ориза, макар и да съдържа всичко, съдържа по-висока пропорция от бяло, твърдост и т.н., отколкото субстанция като дървото. Просто казано, оризът съдържа повече от това, което го прави ориз, отколкото дървото или която и да е друга субстанция. Предполага се, че оризът също съдържа по-високи пропорции на плът и коса, отколкото дървото. Това би обяснило защо, според Анаксагор, едно животно може да се храни с ориз, но не и с дърво.

Теорията на Анаксагор за природата е доста иновативна и сложна, но за съжаление неговите фрагменти не ни предоставят много подробности за това как нещата функционират на микро ниво. Той обаче ни предоставя макро обяснение за произхода на света, такъв какъвто го преживяваме. Сега ще насочим вниманието си към неговата космогония.

Произходът на космоса

Теорията на Анаксагор за произхода на света напомня космогониите, които преди това са били разработени в йонийската традиция, особено от Анаксимен и Анаксимандър. Традиционните теории обикновено описват първоначално единство, което започва да се разделя на серия от противоположности. Анаксагор запазва много от ключовите елементи на тези теории, но също така ги обновява, най-вече чрез въвеждането на причинен агент (Ум или nous), който е инициатор на процеса на възникване.

Преди началото на света, такъв какъвто го познаваме, всичко е било комбинирано заедно в толкова единна форма, че не е имало качества или отделни субстанции, които да могат да бъдат разграничени. „Всички неща бяха заедно, неограничени както по количество, така и по малкост.“. По този начин реалността е била като цялото на Парменид, с тази разлика, че това цяло е съдържало всички първични материи или „семена“, които са представени в следните пасажи чрез серия от противоположности:

„Но преди тези неща да се отделят, когато [или, тъй като] всички неща бяха заедно, дори никакъв цвят не беше явен, защото смесването на всички неща го предотвратяваше – мокрото и сухото, горещото и студеното, светлото и тъмното, като също така имаше много земя в сместа и семена, неограничени по количество, които по никакъв начин не си приличаха. Защото нито едно от другите неща не си прилича едно с друго. Тъй като това е така, необходимо е да се предположи, че всички неща бяха в цялото.“
„Нещата в единния космос не са отделени едно от друго, нито са разделени с брадва, нито горещото от студеното, нито студеното от горещото.“

В даден момент единството е подтикнато към вихрово движение със сила и скорост „които не се срещат сред хората, но са изцяло много пъти по-бързи“. Това движение започва разделянето, като „въздухът и етерът“ са първите съставни части на материята, които стават различими. Отново, това не трябва да се разглежда в термините на Емпедокъл, като се предполага, че въздухът и етерът са първични елементи. Те са просто част от безкрайните съставни части на материята, представени чрез фразата „смес и семена“. С отделянето на въздуха и етера всички останали елементи също стават явни в тази смес:

„От тези неща, докато се отделят, земята се съставя; защото водата се отделя от облаците, земята – от водата, а от земното се съставят камъни чрез студа, и тези [т.е. камъните] се движат по-далеч от водата.“

Следователно произходът на света е описан чрез този процес на движение и разделяне от единната смес. Както беше споменато по-горе, в отговора на въпроса „как“ на космогонията Анаксагор е сравнително традиционен в своята теория. Въвеждайки обаче инициатор или причинно обяснение за началото на процеса, Анаксагор се отличава от своите предшественици.

Умът (Nous)

Фридрих Ницше: „Духът на Анаксагор е художник, а именно велик гений на механиката и архитектурата, който създава с помощта на прости средства грандиозни форми и пътища, и един вид подвижна архитектура, но винаги в сила на онази произволност, която лежи в дълбините на душата на художника.“

Ролята на Ума

Според Анаксагор агентът, отговорен за въртенето и разделянето на първичната смес, е Умът или nous:

„И когато Умът започна да предизвиква движение, започна да се случва отделяне от всичко, което беше задвижено, и всичко, което Умът задвижи, беше разделено, и докато нещата се движеха и разделяха, въртенето предизвика много повече разделяне.“

Както беше споменато по-рано, е доста значимо, че Анаксагор предлага обяснение за движението на космоса – нещо, което предишните космогонии не предоставят. Но как трябва да се разбира това обяснение? От горния пасаж може да се заключи, че Умът служи просто като първопричина за движението, а след като въртенето започне, инерцията поставя всичко останало на мястото си. В този случай е изкушаващо да се припише на Ума деистична функция. В други пасажи обаче Умът е описан като „управляващ“ въртенето, подреждащ всичко и притежаващ върховна сила и знание за всички неща (коментар на Симплиций върху „Физика“ на Аристотел, 495.20). В този случай е изкушаващо да се характеризира Умът в теистични термини.

И двете тези изкушения обаче трябва да бъдат избегнати, защото Анаксагор остава напълно натуралистичен в своята философия. Всъщност уникалността на Анаксагор е, че той предлага рационалистичен управляващ принцип, който остава свободен от митичните или теологични характеристики на предишните космогонии. Неговите философски наследници, особено Сократ, Платон и Аристотел, са много развълнувани да открият в Анаксагор обединяващ космически принцип, който не се позовава на капризите на боговете. Те се надяват да намерят в него разширение на този принцип в целенасочено обяснение за вселената. Уви, всички те са разочаровани, че Анаксагор не прави опит да развие своята теория за Ума по този начин.

Какво представлява Умът (Nous) според Анаксагор?

Разочарованието на Сократ, Платон и Аристотел

Сократ, Платон и Аристотел се надявали да открият в теорията на Анаксагор не просто обяснение за това как е възникнал космосът (т.е. ефективна причина), но и обяснение защо и с каква цел е бил създаден (т.е. финална причина). Първоначалното им вълнение от теорията на Анаксагор било заменено с разочарование, когато разбрали, че той не излиза извън рамките на механистичните обяснителни принципи и не предлага разказ за това как Умът е подредил всичко по най-добрия начин. Например, в Федон, Сократ разказва как с голяма радост следвал аргументите на Анаксагор и си мислел, че е намерил „учител за причината на нещата, който е по сърцето ми“ (97d). Радостта на Сократ обаче била краткотрайна:

„Тази чудесна надежда беше разбита, когато продължих да чета и видях, че човекът не използва Ума, нито му дава отговорност за управлението на нещата, а споменава като причини въздух, етер, вода и много други странни неща.“ (98b)

По подобен начин Аристотел нарича Анаксагор трезв и оригинален мислител, но го критикува за това, че използва Ума като deus ex machina (буквално „бог от машината“), за да обясни създаването на света:

„Когато не може да обясни защо нещо е необходимо такова, каквото е, той въвежда Ума, но в противен случай ще използва всичко друго, освен Ума, за да обясни даден феномен.“ (Метафизика, 985a18)

Въпреки че Анаксагор не развива теорията си за Ума в посоката, която неговите телеологично настроени наследници биха искали, неговата концепция за Ума служи като стимул за развитието на космологични системи, които спекулират върху финалните причини. От друга страна, липсата на спекулации на Анаксагор относно немеханистичните сили в света също вдъхновява по-материалистичните космологични системи, които следват.

Природата на Ума

Досега разгледахме ролята на Ума в развитието на света. Но какво точно представлява Умът според Анаксагор? Въз основа на доказателствата от фрагментите този въпрос е доста труден за отговор, тъй като Умът изглежда притежава противоречиви свойства. В един малък фрагмент, например, Анаксагор твърди, че Умът е единственото изключение от принципа, че във всичко има част от всичко, но това твърдение веднага е последвано от контратвърдението: „но Умът също е в някои неща“. На друго място Анаксагор подчертава автономността и отделеността на Ума:

„Останалите имат част от всичко, но Умът е неограничен и самоуправляващ се и не е смесен с нищо, а е сам и сам по себе си. Защото ако не беше сам по себе си, а беше смесен с нещо друго, щеше да има дял от всички неща, ако беше смесен с нещо. Защото във всичко има част от всичко, както казах преди. А нещата, смесени с него, биха му попречили, така че то нямаше да управлява нищо по същия начин, както го прави, бидейки само и самостоятелно. Защото то е най-финото от всички неща и най-чистото, и има цялото знание за всичко и най-голямата сила.“

Въпреки това, той продължава да казва, че Умът „е много дори сега там, където са и всички други неща, в заобикалящото множество и в нещата, които са се събрали в процеса на разделяне, и в нещата, които са се отделили“.

Повечето коментатори смятат, че Анаксагор е привърженик на някакъв вид дуализъм в своята теория за Ума. Но неговият дуализъм ум/материя е такъв, че и двата компонента изглежда са телесни по природа. Умът е материален, но се отличава от останалата материя по това, че е по-фин, по-чист и изглежда действа свободно. Тази теория може най-добре да се разбере, като се разгледа твърдението на Анаксагор, че растенията притежават ум. Именно умът на растението му позволява да търси храна и да расте, но този динамичен агент в растението не е отделен от самото растение. Това би било обичайно биологично виждане за времето, но там, където Анаксагор е новатор, е, че той разширява действието на „ума“ на нивото на растенията и животните в космически принцип, който управлява всички неща.

Умът на космоса е динамичен управляващ принцип, който е иманентен за цялата природна система, като същевременно запазва своята трансцендентална определяща сила. От гледна точка на Анаксагор, изглежда, че това е принцип, който е едновременно естествен и божествен.

Математика

Античната традиция причислявала Анаксагор към геометрите, но това твърдение е спорно. Това се дължи на липсата на споменавания за конкретни резултати от заниманията на Анаксагор с геометрия. Съобщението на Плутарх, че философът в затвора се занимавал с решаването на задачата за квадратурата на кръга, може да означава доброто му познаване на геометрията. Освен това Анаксагор се занимавал с перспектива. Той е първият, който е споменат сред античните математици във връзка с тази задача.

Заниманията на Анаксагор с геометрия се потвърждават и от фрагмент от съчинението на римския архитект и механик Витрувий: „За първи път в Атина Агафарх, когато Есхил поставял трагедия, устроил сцена и оставил изследване за това. По негово начало Анаксагор и Демокрит написали трудове по този въпрос: как трябва от център, поставен на определено място, да се прокарат линии, съобразени както с погледа на окото, така и с разпространението на лъчите според естествената пропорция, така че несъществуващите неща да дават впечатление за съществуващи изображения в сценичните декорации, и предметите, изобразени на една и съща плоскост, да изглеждат така, сякаш някои са отзад, а други — изпъкват напред.“

Оценка на личността. Принос към развитието на науката и философията

Анаксагор, като изключителна личност на своето време, привличал вниманието на съвременниците си. Много необичайно за гърците било отсъствието у Анаксагор на привързаност към родния полис, на локален патриотизъм. Според една легенда, на въпроса: „Нима родината не те интересува?“ — Анаксагор отговорил, сочейки към небето: „Помилуй Боже! Родината ме интересува много.“ Този космополитизъм станал характерен за философите на елинизма. За епохата на гръко-персийските войни той бил нещо извънредно.

Също така в паметта на съвременниците останали презрението към материалните блага, неизменната сериозност и твърдостта на духа на философа във всякакви ситуации. Стойкостта на Анаксагор била отразена от един от учениците му, Еврипид, който, според един от Оксиринхските папируси, бил привлечен към съд като последовател на Анаксагор, в трагедията „Алкеста“:

Истински сълзи достойни
Случай у нас бе: умря
Младеж, бе на баща си
Единствен син. Но твърдо
Несе бащата скръбта;
А косите му бяха
Със сребро покрити:
Животът вече залязваше.

В диалога „Федон“ Платон предава думите на Сократ час преди екзекуцията му в затвора: „Когато веднъж пред мен прочетоха на глас от съчинението на Анаксагор мястото, където той казва, че умът е устроител и причина на света, аз много се зарадвах на такава причина и реших, че ако нещата стоят така, че понятието придава реалност на всичко, то то ще устрои всяко нещо така, както е най-добре за него. … Размишлявайки върху всичко това, стигнах до утешителната мисъл, че в лицето на Анаксагор съм намерил учител за причината на съществуващото. … Тази радостна надежда обаче бързо започна да ми се изплъзва, когато видях, че Анаксагор изобщо не използва ума и не посочва никакви причини за образуването на нещата…“.

Преселването на Анаксагор от родината на Талес, Хераклит и други велики философи на Йония в Атина символизира преместването на културния център на Елада от Мала Азия в Атика. Ученикът на Анаксагор, коренният атинянин Архелай, е бил учител на Сократ, който от своя страна е възпитал Платон. Така именно Анаксагор става основоположник на атинската философска школа, която дарява света с много световноизвестни личности, чийто принос за развитието на философията и науката е невъзможно да бъде надценен. Начинът на живот и простият език, с който е написано съчинението на Анаксагор „За природата“, стават образец за подражание от страна на Демокрит, Емпедокъл, а по-късно и на следващите философи и учени. Теорията на Анаксагор за „семената на всички неща“, за единството на материята, оказва влияние върху формирането на атомизма. Теорията, че материята се състои от неделими частици, е противоположна на анаксагоровата за хомеомериите. От философите на елинистическия период с особен пиетет към Анаксагор се отнася Епикур. Той дори се опитва да създаде своя школа във „втората родина“ на Анаксагор – Лампсак.

Организиращият космическите процеси „Разум“, макар и да не е Единен Бог в съвременното значение, представлява стъпка към монотеизма. Платон и Аристотел се опитват да намерят в учението на Анаксагор за космическия Разум идеята за творец-демиург. Не откривайки такава, те го подлагат на критика. Някои раннохристиянски автори заклеймяват Анаксагор за безбожие (Ермий Философ), докато други виждат в него първия философ, който предвещава идеята за единен Бог (Иполит Римски). Обяснението на природата на слънчевите и лунните затъмнения, около които винаги са съществували догадки и легенди, става важен етап в развитието на науката. Учението на Анаксагор противопоставя науката на предразсъдъците и нанася удар върху авторитета на различни жреци и гадатели. За разлика от съвременниците си, които възприемат Слънцето и звездите като нещо божествено, за Анаксагор не съществува принципна разлика между Небето и Земята. Небесните светила имат земен произход: звездите са малки камъни, а Слънцето – нажежена скала. Съответно, в космоса няма нищо божествено и свръхестествено. Продължители на Анаксагор в този път са Демокрит и Епикур. Влиянието на учението на Анаксагор върху „бащата на медицината“ се доказва от едно от твърденията в „Корпуса на Хипократ“, което почти дословно повтаря Анаксагор: „Нито едно от всички неща не загива и не възниква, както не е било и преди, но съединеното и разделеното се подлага на промяна“.

Според Хегел с появата на Анаксагор във философията започва „макар и все още слабо, да проблясва светлина, тъй като за начало той признава разума“. Анаксагор е първият, който предлага за начало невеществена същност. Немският философ Фридрих Ницше осмисля учението на Анаксагор по различен начин. Той го свързва с философията на Хераклит за играещото дете. Според него Анаксагор описва „Разум“, който действа не заради някаква висока цел, а просто като дете по време на игра, без подбуда и необходимост. Възприятието на Ницше за учението на Анаксагор намира отражение в един от афоризмите на философския роман „Тъй рече Заратустра“: „Трябва да носиш в себе си още хаос, за да можеш да родиш танцуваща звезда“.

Въпреки че Анаксагор е осъден за „безбожие“ и принуден да напусне Атина, неговите съчинения не само предизвикват интерес сред атиняните, но и според свидетелството на Платон (427–347 г. пр.н.е.) се продават в книжарниците. Освен това незнанието на съчиненията на Анаксагор се е считало за признак на невежество.

Известни са два типа монети от Клазомен, които възпроизвеждат изображения на местни статуи на Анаксагор, родом от този град. На първия (около 100 г. пр.н.е.) Анаксагор седи на колона, дясната му ръка е в поучителен жест, а лявата е отпусната на коляното. Известно е също местно издание от времето на Римската империя, на което Анаксагор с единия крак се опира на надгробен камък, а в ръката си държи сфера.

Данте поставя Анаксагор в първия кръг на Ада – Лимб, където се намират добродетелните езичници, редом със знаменитите философи Демокрит, Диоген, Талес, Зенон, Емпедокъл и Хераклит.

Името на античния философ е дадено на един от лунните кратери.