АНАКСИМАНДЪР

ἐξ ὧν δὲ ἡ γένεσίς ἐστι τοῖς οὖσι, καὶ τὴν φθορὰν εἰς ταῦτα γίνεσθαι κατὰ τὸ χρεών· διδόναι γὰρ αὐτὰ δίκην καὶ τίσιν ἀλλήλοις τῆς ἀδικίας κατὰ τὴν τοῦ χρόνου τάξιν.

Началото на писмената гръцка философия се свързва с Анаксимандър от Милет, град в Мала Азия, който е съгражданин на Талес. Предполага се че е роден около 610г. пр.н.е. Той е първият философ, който се осмелява да изложи своите идеи в писмен трактат, традиционно наричан „За природата“. За съжаление, тази книга е изгубена, макар че е възможно да е била част от библиотеката на Лицея по времето на Аристотел и неговия наследник Теофраст. Смята се, че през II век пр.н.е. Аполодор е открил копие от нея, вероятно в прочутата библиотека в Александрия. Единственият фрагмент от този трактат, който е достигнал до нас, е цитиран от Симплиций през VI век от н.е., който пък от своя страна се позовава на Теофраст. Тази фраза, която ще разгледаме по-долу е сред най-известните и най-дискутираните в историята на философията.

Информацията за живота на Анаксимандър е оскъдна. Известно е, че той е ръководил мисия, която основала колонията Аполония на брега на Черно море – днешен Созопол. Също така се предполага, че е въвел гномона – перпендикулярен слънчев часовник – в Гърция и е издигнал такъв в Спарта. Анаксимандър вероятно е бил човек, който е пътувал много, което е напълно логично, тъй като милетците са били известни със своите мореплавателски умения. Според сведенията той е демонстрирал тържествено поведение и е носел помпозни дрехи.

Повечето от сведенията за Анаксимандър идват от Аристотел и неговия ученик Теофраст. Теофраст е написал книга за историята на философията, която е била широко използвана и цитирана от по-късни автори, известни като доксографи, преди самата книга да бъде изгубена. В някои от тези текстове се срещат думи и изрази, които с голяма вероятност могат да бъдат приписани на самия Анаксимандър. Значителна част от свидетелствата – около една трета – се отнасят до неговите възгледи за астрономията и космологията.

Според Аристотел и Теофраст, първите гръцки философи са се стремели да открият „произхода“ или „принципа“ (гръцката дума „архé“ обединява и двете значения) на всички неща. Анаксимандър е идентифицирал този принцип с „Безграничното“ или „Неограниченото“ (гръцки: „апейрон“, което означава „това, което няма граници“). Още в древността е имало критики, че Анаксимандър не е дал ясно обяснение за същността на „Безграничното“. Съвременните изследователи продължават да спорят дали „Безграничното“ трябва да се разбира като пространствено или времево безкрайно, като нещо без качества, или като неизчерпаем източник. Някои учени дори предлагат алтернативно тълкуване, свързвайки „апейрон“ не с „перас“ („граница“), а с „перао“ („да преживея“, „да възприема“), което би означавало „това, което не е преживяно“. Въпреки тези дебати, е трудно да се отрече, че гръцката философия започва с високо ниво на абстракция, когато поставя „Безграничното“ като принцип на всички неща. От друга страна, някои изследователи отбелязват, че това понятие е нетипично за гръцката мисъл, която обикновено акцентира върху границата, симетрията и хармонията. Например, питагорейците разглеждат „безграничното“ като нещо негативно, а за Аристотел съвършенството е свързано с границата („перас“), докато „апейрон“ се асоциира с несъвършенството. Това е довело до предположения, че идеите на Анаксимандър може да са били повлияни от източни (ирански) концепции.

Концепцията за апейрон (безкрайното, неопределеното) като архé

Анаксимандър не само е предложил тезата, че „апейронът“ е принципът на всички неща, но също така се е опитал да я обоснове. Това го прави първият философ, който използва философски аргументи. Въпреки че аргументите му са достигнали до нас чрез терминологията на Аристотел, което прави всяка реконструкция хипотетична, внимателният анализ на източниците ни позволява да добием представа за тяхната същност. Важно е да се отбележи, че Анаксимандър не се е ограничавал до аподиктични твърдения, а е търсил рационални обяснения.

Един от аргументите, приписвани на Анаксимандър, е предаден от Аристотел и гласи, че „Безграничното“ няма произход, защото то самото е произход. Аргументът звучи повече като игра на думи, отколкото като формално доказателство: „Всичко има произход или е произход. „Безграничното“ няма произход, защото тогава то би имало граница. Освен това то е както неродено, така и безсмъртно, бидейки вид произход. Защото това, което е станало, също непременно има край, и има завършек на всеки процес на разрушение“ (Физика). Тази идея за „нероденото и безсмъртното“ напомня за безсмъртните богове в хомеровата традиция, но Анаксимандър добавя нови характеристики: неговото „Безгранично“ е безлично и природно. Въпреки това, някои изследователи предполагат, че тази концепция може да е била вдъхновена от Талес, който според Диоген Лаерций е казал: „Какво е божественото? Това, което няма произход и няма край“ . Подобни аргументи се срещат и при Платон (Федър).

Друг аргумент, предаден от няколко източника, обяснява защо произходът трябва да бъде „Безграничен“. Във версията на Аристотел той гласи: „(Вярата, че съществува нещо „Безгранично“, произтича от) идеята, че само тогава генезисът и разпадането никога няма да спрат, когато това, от което се взема това, което е било генерирано, е „Безгранично“ (Физика). Тук „Безграничното“ се разглежда като неизчерпаем източник, който гарантира непрекъснатостта на процесите на създаване и разрушение. Приема се за даденост, че тези процеси са вечни, а „Безграничното“ осигурява тяхното продължение.

Третият аргумент, който е по-дълъг и по-сложен. Аристотел го предава така: „Някои правят това (а именно, това, което е допълнително към елементите) „Безграничното“, но не въздух или вода, за да не бъдат унищожени другите от едно от тях, бидейки „Безгранично“; защото те са противоположни едно на друго (въздухът, например, е студен, водата – влажна, а огънят – горещ). Ако някое от тях беше „Безгранично“, то отдавна щеше да е унищожило другите; но сега, казват те, има нещо друго, от което всички те са генерирани.

Този аргумент е сходен с този, използван от Платон във „Федон, и дори е възприет от Фридрих Ницше в неговата концепция за „Вечното завръщане“. Ницше пише: „Ако светът имаше цел, тя щеше да бъде постигната. Ако имаше за него някакво непреднамерено крайно състояние, то също трябваше да бъде постигнато. Ако изобщо беше способен на спиране и фиксиране, ако беше способен на „битие“, тогава отдавна цялото ставане щеше да е приключило.“ Тези думи, написани през 1885 г., показват как аргументите на Анаксимандър продължават да вдъхновяват философската мисъл хилядолетия по-късно.

Фрагментът

Единственият запазен фрагмент от книгата на Анаксимандър е обект на множество въпроси и интерпретации. Древните гърци не са използвали кавички, което прави трудно да се определи къде Симплиций, който ни е предал текста, перифразира Анаксимандър и къде започва да го цитира. Дори частта, която обикновено се приема за директен цитат, е написана в непряка реч. Освен това, една ключова дума в текста („allêlois“, преведена като „един на друг“) липсва в някои ръкописи, което допълнително усложнява анализа. Основният въпрос е дали фрагментът се отнася до принципа на Анаксимандър – „апейронът“, или не. Гръцкият оригинал използва относителни местоимения в множествено число („откъдето“ и „дотам“), което затруднява свързването им с „Безграничното“. Въпреки това, Симплиций отбелязва, че текстът е написан в поетичен стил, което е потвърдено от много автори. Това е фрагментът в оригинален вид:

От каквото възникват всички неща,

в същото се превръщат по силата на необходимостта.

Защото поради своята нечестивост

те търпят наказание и получават възмездие

едно от друго според мярата и времето.

Четвъртият и петият ред често се превеждат по-загадъчно, но тук е предложен по-свободен превод, който предава идеята за „даване на справедливост и възмездие един на друг за тяхната несправедливост“.

Интерпретациите на фрагмента могат да бъдат разделени на две основни линии: „хоризонтална“ и „вертикална“. Според „хоризонталната“ интерпретация, фрагментът не казва нищо за връзката на нещата с „Безграничното“. Вместо това той описва взаимодействието между елементите (или нещата като цяло), което обяснява техния произход и разрушение. Привържениците на тази интерпретация не отричат, че Анаксимандър е учил, че всички неща произлизат от „Безграничното“, но твърдят, че това не е споменато във фрагмента. Основната трудност на „хоризонталната“ интерпретация е, че тя предполага два отделни цикъла: един, свързан с „Безграничното“, и друг, причинен от взаимодействието между елементите. Това прави „Безграничното“ излишно, което е силен аргумент срещу тази интерпретация.

От друга страна, „вертикалната“ интерпретация твърди, че фрагментът описва връзката на нещата с „Безграничното“. Според тази гледна точка, „Безграничното“ не е само вечен извор, от който всичко произлиза, но и крайна бездна, в която всичко се връща. Някои автори дори сравняват „Безграничното“ с „Хаоса“ на Хезиод. Въпреки относителните местоимения в множествено число, „вертикалната“ интерпретация поддържа, че фрагментът се отнася до „Безграничното“ като основен принцип.

Влияние върху Аристотел

Предполага се, че формулировката на Анаксимандър в първите два реда на фрагмента е послужила като модел за дефиницията на Аристотел за „принципа“ (гръцки: „архé“) в „Метафизика”. Това е логично предположение, тъй като Аристотел вероятно е заимствал дефиницията си за „архé“ от Анаксимандър, който пръв въвежда понятието.

Ограничения на фрагмента

Въпреки че притежаваме този текст от книгата на Анаксимандър, трябва да признаем, че знаем много малко за оригиналния му контекст. Не е ясно от коя част на книгата е взет фрагментът, нито дали авторът го е смятал за ключов, или просто е привлякъл вниманието на читателите със своя поетичен стил. Съществува риск да се придава прекалено голямо значение на този откъс, създавайки интерпретации, които трудно могат да бъдат проверени. По-добрият подход би бил да се изследват внимателно доксографските източници, като тези на Аристотел и Теофраст, които вероятно са имали достъп до цялата книга на Анаксимандър и са се опитвали да обобщят нейните основни идеи.

Произходът на космоса

„Безграничното“ играе централна роля в обяснението на Анаксимандър за произхода на космоса. Според него вечното движение на „Безграничното“ е довело до създаването на небесата. На друго място се казва, че „всички небеса и световете в тях“ са произлезли от „някаква безгранична природа“. Част от този процес е описана с поетичен език, характерен за Анаксимандър: „зародиш, бременен с горещо и студено, се отделил [или: сам се отделил] от вечното, след което от този зародиш около парата, която обгръща земята, израснала сфера от огън, като кора около дърво“ . Тази сфера от огън впоследствие се разпаднала на пръстени, които станали основа за слънцето, луната и звездите. Някои автори виждат в това предвещание на теорията на Кант-Лаплас за произхода на Слънчевата система, макар че това е анахронично. Съществуват и източници, които споменават безброй светове (във времето и/или пространството), но това вероятно е по-късна теория, неправилно приписана на Анаксимандър.

Астрономия

На пръв поглед сведенията за астрономическите идеи на Анаксимандър изглеждат объркващи и странни. Някои изследователи дори смятат, че те са толкова неясни, че е безсмислено да се опитваме да ги интерпретираме последователно. Въпреки това, единственият начин да разберем неговите възгледи е да ги приемем сериозно и да ги разглеждаме като истински астрономически концепции. При по-внимателен анализ става ясно, че много от характеристиките на неговата вселена, които на пръв поглед изглеждат странни, всъщност имат логичен смисъл.

Спекулативна астрономия

Докато астрономията на съседните народи, като вавилонците и египтяните, се основава главно на наблюдения на небесните тела – техните изгреви, залези и движения – Анаксимандър се отличава със своята спекулативна астрономия. Вавилонците, например, са били изключително напреднали наблюдатели, оставяйки след себе си множество клинописни текстове с астрономически данни. За разлика от тях, от Анаксимандър е останал само един доклад за наблюдение, свързан със сутрешния залез на Плеядите. Това не е случайно, тъй като приносът на Анаксимандър не е в наблюдателната астрономия, а в спекулативната. Три от неговите основни астрономически идеи са: (1) небесните тела описват пълни кръгове и преминават под земята, (2) земята плава свободно и неподдържана в пространството, и (3) небесните тела са разположени едно зад друго. Макар тези идеи да изглеждат примитивни, те представляват огромен напредък и поставят основите на западната концепция за вселената.

Небесните тела описват пълни кръгове

Една от най-смелите идеи на Анаксимандър е, че небесните тела в своето ежедневно движение описват пълни кръгове, преминавайки под земята. Това заключение не е базирано на пряко наблюдение, а е резултат от логическо разсъждение. Днес тази идея ни изглежда очевидна, но за времето си тя е била революционна. Например, на северното полукълбо звездите около Полярната звезда могат да се наблюдават как описват пълни кръгове, докато по-южните звезди изчезват зад хоризонта. Анаксимандър вероятно е предположил, че звездите, които виждаме само частично, също описват пълни кръгове. По същия начин, движението на слънцето и луната, с техните променящи се дъги, е довело до заключението, че и те следват кръгови орбити. Това заключение обаче е било смело, защото предполага, че земята е неподдържана и плава свободно в пространството.

Земята плава неподдържана в пространството

Една от най-революционните идеи на Анаксимандър е, че земята се намира в центъра на вселената и плава свободно, неподдържана от вода, стълбове или друга опора. Това твърдение е напълно новаторско за времето си и представлява радикална промяна в разбирането за вселената. Анаксимандър не е могъл да наблюдава земята, плаваща в пространството, но е стигнал до това заключение, изхождайки от идеята, че небесните тела описват пълни кръгове. Интересно е, че повече от 2500 години по-късно астронавтите потвърждават тази концепция, наблюдавайки земята като свободно плаваща в космоса.

Според Анаксимандър земята има цилиндрична форма, подобна на барабан, с диаметър три пъти по-голям от височината. Ние живеем върху горната ѝ повърхност. Макар тази форма да изглежда странна, тя е логично следствие от предположението, че земята е плоска и кръгла, както подсказва хоризонтът. За човек, който вярва, че земята плава свободно в центъра на вселената, цилиндричната форма е естествено заключение.

Защо земята не пада

Анаксимандър е трябвало да защити теорията си за свободно плаващата земя срещу въпроса защо тя не пада. Аристотел предава аргумента на Анаксимандър по следния начин: „Тя остава там, където е, поради равенството. Това, което е разположено в центъра и на равни разстояния от крайните точки, няма склонност да се движи нагоре, надолу или настрани; и тъй като е невъзможно да се движи в противоположни посоки едновременно, то непременно остава там, където е“. Този аргумент е първият известен пример за използване на принципа на достатъчното основание – идеята, че за всичко, което се случва, има причина или обяснение защо се случва по този начин, а не по друг.

Аргументът на Анаксимандър се появява отново в „Федон“ на Платон, където за първи път се обсъжда сферичността на земята. По-късно същият аргумент е използван от Лайбниц, защитник на принципа на достатъчното основание. В писмо до Кларк Лайбниц цитира пример, който приписва на Архимед, но който напомня на Анаксимандър: „Ако има везна, в която всичко е еднакво от двете страни, и ако равни тежести са окачени на двата края, цялото ще остане в покой, защото няма причина едната страна да натежи повече от другата“. Това показва как идеите на Анаксимандър продължават да влияят на философията и науката дълго след неговото време.

Въпреки че аргументът на Анаксимандър за неподдържаната земя е ясен и изобретателен, можем да се запитаме дали не е погрешен. Аристотел вече е изразил съмнения относно неговата валидност, като го осмива с примери. Той твърди, че според същия тип аргументация косъм, подложен на равна сила на дърпане от двете страни, няма да се скъса, или че човек, който е еднакво гладен и жаден, поставен между храна и напитка, ще остане на място и ще умре от глад. За Аристотел това е неправилен аргумент за правилно твърдение. Абсолютните твърдения за несъществуването на неща винаги са уязвими при по-задълбочено разглеждане, тъй като съдържат субективен аспект: „доколкото знам“. Въпреки това, много автори са оценили аргумента на Анаксимандър като ясен и иновативен. На пръв поглед това изглежда странно, защото аргументът очевидно е грешен – земята не е в центъра на вселената, макар че със сигурност не е поддържана от нищо друго освен от гравитацията. Истинският отговор на въпроса защо земята не пада обаче ще дойде едва с Нютон.

Небесните тела се намират едно зад друго

Анаксимандър е първият, който си представя пространството във вселената, включвайки идеята за дълбочина – че небесните тела се намират едно зад друго. Макар това да изглежда очевидно днес, за времето си е било революционно, тъй като не се основава на пряко наблюдение. Ние не виждаме дълбочина в небето; по-примитивната идея е тази за небесния свод – твърд купол или палатка, върху която небесните тела са прикрепени на едно и също разстояние, както в планетариум. Тази концепция се среща в Омировите описания на „медното“ или „желязното“ небе, което е твърдо и поддържано от Атлас или стълбове. Визията на Анаксимандър за дълбочина във вселената е забележителна, защото изисква абстрактно мислене, което надхвърля непосредственото наблюдение.

Подредбата на небесните тела

Анаксимандър е поставил небесните тела в грешен ред: според него звездите са най-близо до земята, следвани от луната, а слънцето е най-далеч. Някои изследователи се чудят защо той е поставил звездите най-близо, тъй като би трябвало да е забелязал явлението на звездни окултации от луната (когато звезда изчезва зад луната). Това обаче е анахронично предположение. Днес знаем, че звездите са зад луната, но Анаксимандър не е имал причина да интерпретира явлението по този начин. Ако е наблюдавал звезди, които изчезват и се появяват отново, той вероятно е смятал, че по-ярката светлина на луната засенчва по-слабата светлина на звездите. Подредбата на небесните тела според Анаксимандър вероятно е била основана на тяхната яркост, а не на тяхното разстояние. За съжаление, източниците не предоставят повече информация за неговите съображения.

Небесните тела като колела

Една от най-интересните характеристики на астрономията на Анаксимандър е описанието на небесните тела като колесни колела. Тези колела са кухи, направени от непрозрачна пара и пълни с огън. Огънят свети през отвори в колелата, които виждаме като слънцето, луната или звездите. Затъмненията на слънцето се обясняват с временното затваряне на отвора на слънчевото колело, а фазите на луната – с редовното отваряне и затваряне на отвора на лунното колело. Макар този образ да изглежда странен, той има логическа основа. Въпросът защо небесните тела не падат върху земята вероятно е бил толкова важен за Анаксимандър, колкото и въпросът защо земята не пада. Концепцията за небесните тела като колела предоставя отговор и на двата въпроса: те се движат в кръгове около земята, защото всяка точка върху тях е на еднакво разстояние от земята.

Тази идея за небесните тела като прикрепени към колела или сфери е била толкова влиятелна, че дори когато концепцията на Анаксимандър за вселената е заменена от сферичния модел, небесните тела продължават да се разглеждат като прикрепени към кристални или етерни сфери, а не като свободно плаващи обекти. Това показва колко дълбоко неговите идеи са повлияли на по-късните астрономически и философски концепции.

Разстоянията на небесните тела

Доксографските източници предоставят някои числа, свързани с размерите на вселената според Анаксимандър: слънчевото колело е 27 или 28 пъти по-голямо от земята, а лунното колело – 19 пъти по-голямо. Още преди повече от век двама изтъкнати учени, Пол Танери и Херман Дилс, предложиха решение на този проблем. Те предположиха, че дебелината на небесните колела е една единица, като тази единица е диаметърът на земята. Според тях пълната серия от числа трябва да бъде: 9 и 10 за звездите, 18 и 19 за луната и 27 и 28 за слънцето. Тези числа най-добре се разбират като указания за разстоянията на небесните тела до земята, тоест радиусите на концентричните кръгове, образувани от небесните колела, със земята в центъра.

Тези числа не могат да бъдат базирани на наблюдение. За да разберем тяхното значение, трябва да разгледаме „Теогония“ на Хезиод, където се казва, че бронзов наковалня би падала девет дни от небето до земята, преди да пристигне на десетия ден. Не е трудно да предположим, че Анаксимандър е познавал този текст. Съвпадението между числата на Хезиод и тези на Анаксимандър е твърде близко, за да бъде случайно. Хезиод може да се разглежда като предшественик на Анаксимандър, тъй като също се е опитвал да си представи разстоянието до небето. В гръцката култура числата 9 и 10 често символизират „много дълго време“ или „голямо разстояние“. Например, Троя е била обсаждана девет години, преди да падне на десетата, а Одисей е скитал девет години, преди да се завърне у дома на десетата година.

Анаксимандър вероятно е използвал числото 9 (1 x 3 x 3) за звездния пръстен, за да покаже, че звездите са много далеч. Числата 18 и 27 могат да се интерпретират като „по-далеч“ (2 x 3 x 3, за лунния пръстен) и „най-далеч“ (3 x 3 x 3, за слънчевия пръстен). Това е напълно логично за човек, който е открил, че небесният свод е грешна концепция и че небесните тела са разположени едно зад друго. Анаксимандър вероятно е използвал тези числа, за да обясни новото си знание на своите съграждани на език, който те могат да разберат.

Представяне на вселената на Анаксимандър

Макар че доксографските източници не споменават това, можем да предположим, че Анаксимандър е създал карта на вселената, подобна на схематичен план. Числата 9, 10, 18 и т.н. могат да се разглеждат като инструкции за създаването на такава карта. Диоген Лаерций съобщава, че Анаксимандър е направил „сфера“, но е малко вероятно той да е конструирал триизмерен модел. По-вероятно е той да е използвал планов изглед, като е обяснявал движенията на небесните тела с жестове, описващи кръгове във въздуха, и е посочвал посока, скорост и наклон с ръце. Подобен метод е описан в спор между Анаксагор и Оенопид.

Малко е известно за възгледите на Анаксимандър относно звездите. Най-вероятно той ги е представял като конгломерат от няколко колела, всяко с един или повече отвори, през които вътрешният огън свети, което ние виждаме като звезди. Общата форма на тези звездни колела вероятно е била сфера. Единственото движение на звездните колела е било въртене около земята от изток на запад, винаги с една и съща скорост и на едно и също място едно спрямо друго в небето.

Слънчевото колело също се върти от изток на запад, но с две важни разлики. Първо, скоростта на въртене на слънчевото колело е различна от тази на звездите – слънцето изостава с приблизително един градус на ден. Второ, слънчевото колело променя позицията си в небето. През лятото то се движи на север, което позволява да се вижда по-голяма част от него над хоризонта, докато през зимата се движи на юг, което ограничава видимата му част. Това движение на слънчевото колело обяснява сезоните. Същото важи и за луната, макар и с различни параметри. Днес описваме това движение като ретроградно (от запад на изток), но за Анаксимандър е било по-логично да го опише като по-бавно движение на слънчевото колело от изток на запад.

Наклонът на небесната ос

Небесните тела не обикалят около земята в същата равнина като нейната плоска повърхност, а са наклонени. Този наклон е около 38,5 градуса, измерен в Делфи, който се е смятал за „пъпът на света“. За Анаксимандър, който е вярвал, че земята е плоска, този наклон трябва да е бил еднакъв навсякъде по нейната повърхност. Наклонът на небесната ос вероятно е бил една от най-големите загадки за него. Въпросите защо небесната ос е наклонена, кой или какво е отговорно за това, и защо наклонът е точно такъв, остават без отговор в доксографията за Анаксимандър. По-късно тези въпроси са обсъждани от други досократици като Емпедокъл, Диоген от Аполония и Анаксагор.

Картата на света

Анаксимандър е смятан за създател на първата карта на света. Макар че оригиналната карта е изгубена, можем да си представим как е изглеждала въз основа на описанията на Херодот, който е виждал подобни карти. Картата на Анаксимандър вероятно е била кръгла, наподобяваща горната част на неговата цилиндрична земя, и е била обградена от реката Океан. В центъра на картата се е намирало Средиземно море, разделящо света на две половини чрез линия, преминаваща през Делфи – „пъпа на света“. Северната половина е била наречена „Европа“, а южната – „Азия“.

Обитаемият свят (гръцки: „oikoumenê“) е включвал две сравнително тесни ивици земя на север и юг от Средиземно море. На север са били земите на Испания, Италия, Гърция и Мала Азия, а на юг – Египет и Либия. Източно от Средиземно море са се намирали Палестина, Асирия, Персия и Арабия. Земите на север от обитаемия свят са били описвани като студени и населени с митични народи, докато земите на юг са били горещи и обитавани от „изгорели“ хора с тъмна кожа.

Биология

Според доксографските източници Анаксимандър е вярвал, че животът е възникнал от влагата, която някога е покривала земята, преди тя да бъде изсушена от слънцето. Първите живи същества са били вид риби с трънлива кожа – термин, който напомня за метафората „кора на дърво“, използвана в неговата космология. Тези риби са породили първите хора, които първоначално са били хранени по начин, подобен на живородните акули. Анаксимандър е смятал, че това е необходимо, защото човешките деца се нуждаят от дълъг период на защита, за да оцелеят. Някои съвременни автори виждат в тези идеи ранна форма на еволюционна теория, макар че това е анахронично тълкуване.

Опитите да се обедини информацията за Анаксимандър в едно последователно цяло са обречени на неуспех. Неговото творчество остава фрагментирано, подобно на осакатената и обезглавена статуя, намерена на пазара в Милет, която носи неговото име. Въпреки това, от това, което знаем, можем да заключим, че Анаксимандър е бил един от най-великите умове в историята. Чрез своите спекулации и аргументи за „Безграничното“ той става първият метафизик. Чрез създаването на карта на света той се утвърждава като първия географ. Но най-вече, чрез своите смели идеи за вселената, той скъсва с древния образ на небесния свод и полага основите на западната представа за света.

EPISTEME