Δημόκριτος

Живот

Демокрит е роден в град Абдера, разположен в Западна Тракия, на 16 км. от река Места,   който по онова време се славел като средище на културен и интелектуален обмен. Той се отличавал с изключителна ерудиция и широта на интересите, превръщайки се в истински полимат. Посочван е като автор на множество трактати, обхващащи разнообразни области като поезия, музикална хармония, военна стратегия и дори вавилонска теология, което свидетелства за неговата универсалност и стремеж към цялостно познание.

По време на живота си Демокрит е пътувал много, изучавайки философските възгледи на различни народи — Древен Египет, Вавилон, Персия, Индия и Етиопия. В Атина е слушал лекциите на питагорееца Филолай, както и на Сократ, а също така е бил запознат с Анаксагор.

Разказва се, че за тези свои пътешествия Демокрит е изразходвал значителни средства, които е получил като наследство. В Абдера обаче прахосването на наследство се е преследвало по съдебен път. На съдебното заседание, вместо да се защитава, Демокрит прочел откъси от своето произведение „Устройство на Мирозданието“, и бил оправдан: съгражданите му решили, че бащините пари са изразходвани не напразно.

Начинът на живот на Демокрит обаче изглеждал неразбираем за жителите на Абдера: той често напускал града, уединявал се по гробищата, където, далеч от градската суета, се отдавал на размишления; понякога Демокрит избухвал в смях без видима причина, тъй като човешките дела му се стрували изключително смешни на фона на великия световен ред (оттук и прозвището му „Смеещият се философ“). Съгражданите му сметнали Демокрит за умопобъркан и дори повикали прочутия лекар Хипократ, за да го прегледа. Хипократ наистина се срещнал с философа, но постановил, че Демокрит е напълно здрав както физически, така и психически, и освен това заявил, че Демокрит е един от най-умните хора, с които някога е общувал. От учениците на Демокрит е известен Бион от Абдера. Според Лукиан, Демокрит е живял 104 години.

Що се отнася до неговото философско наследство, античните автори споменават около седемдесет различни съчинения, приписвани на Демокрит, но, за съжаление, нито едно от тях не е достигнало до нас в цялостен вид. Съвременните познания за неговата философия се основават предимно на фрагменти, цитирани и коментирани от по-късни мислители като Аристотел, Секст Емпирик, Цицерон, Платон, Епикур и други. Този факт превръща реконструкцията на учението му в сложна задача, изискваща критичен анализ и интерпретация на вторични източници, но същевременно подчертава и трайното влияние, което Демокрит оказва върху философската мисъл. Интересен факт е твърдението на Диоген Лаерций, че Платон не харесвал Демокрит толкова много, че искал да бъдат изгорени всичките му книги. Въпреки това, той е бил добре познат на своя също севернороден съвременник Аристотел и е бил учител на Протагор.

 Философия

Демокрит е писал както за етиката, така и за физиката. Бил е ученик на Левкип. Ранни източници като Аристотел и Теофраст приписват на Левкип създаването на атомизма и споделянето на тези идеи с Демокрит, но по-късни източници отдават заслугата само на Демокрит, което затруднява разграничаването на индивидуалния принос на всеки от тях.

АТОМИТЕ

Разполагаме с различни цитати от Демокрит за атомите, един от които гласи:

δοκεῖ δὲ αὐτῶι τάδε· ἀρχὰς εἶναι τῶν ὅλων ἀτόμους καὶ κενόν, τὰ δ’ἀλλα πάντα νενομίσθαι [δοξάζεσθαι]. 

Основните му доктрини бяха следните: че атомите и вакуумът са началото на вселената; и че всичко останало съществува само по мнение. 

— Диоген Лаерций, Демокрит, кн. IX, 44

Той описва света като система от атоми в празнотата, отхвърляйки безкрайната делимост на материята и постулирайки не само безкрайността на броя на атомите във Вселената, но и безкрайността на техните форми (ейдоси, είδος — „вид, облик“, материалистична категория, различна от идеалистичните ейдоси на Платон). Атомите, според тази теория, се движат в празното пространство (Голямата Пустота, както я нарича Демокрит) хаотично, сблъскват се и в зависимост от съответствието на формите, размерите, положението и подредбата си или се свързват, или се разпръскват. Образуваните съединения се задържат заедно и по този начин пораждат възникването на сложни тела. Самото движение е свойство, естествено присъщо на атомите. Телата са комбинации от атоми. Разнообразието на телата се обуславя както от различието на съставящите ги атоми, така и от различието в реда на съединяване, както от едни и същи букви могат да се образуват различни думи. Атомите не могат да се докосват, тъй като всичко, което няма в себе си празнота, е неделимо, тоест единен атом. Следователно между два атома винаги има поне малки промеждутъци от празнота, така че дори в обикновените тела има празнота. Оттук следва също, че при сближаване на атомите на много малки разстояния между тях започват да действат сили на отблъскване. Наред с това между атомите е възможно и взаимно привличане по принципа „подобното привлича подобно“.

Демокрит, заедно с Левкип и Епикур, предлага най-ранните възгледи за формите и свързаността на атомите. Те разсъждават, че твърдостта на материала съответства на формата на участващите атоми. Използвайки аналогии от човешките сетивни преживявания, той дава картина или образ на атома, който ги отличава един от друг по форма, размер и подредба на частите им. Освен това, връзките се обясняват чрез материални свързвания, при които отделни атоми са снабдени с приставки: някои с куки и уши, други с топки и гнезда. Точният принос на Демокрит е трудно да се отдели от този на неговия учител Левкип, тъй като често се споменават заедно в текстовете. Техните спекулации за атомите имат  само бегла и частична прилика с разбирането за атомната структура от XIX век, но тя все пак е накарала някои да смятат Демокрит за повече учен, отколкото другите гръцки философи.

Принцип на изономията

Основният методологичен принцип на атомистите е принципът на изономията (буквален превод от гръцки: равенство на всички пред закона), който се формулира по следния начин: ако дадено явление е възможно и не противоречи на законите на природата, то трябва да се приеме, че в безкрайното време и в безкрайното пространство то или вече се е случило, или някога ще се случи; в безкрайността няма граница между възможност и съществуване. Този принцип се нарича още принцип на отсъствието на достатъчно основание: няма никакво основание едно тяло или явление да съществува по-скоро в една, отколкото в друга форма. Оттук следва, че ако едно явление по принцип може да се случва в различни видове, то всички тези видове съществуват в действителност. Демокрит прави няколко важни извода от принципа на изономията: 1) съществуват атоми с всякакви форми и размери (включително с размер на цял свят); 2) всички посоки и всички точки в Голямата Пустота са равноправни; 3) атомите се движат в Голямата Пустота във всички посоки с всякакви скорости. Последното положение е особено важно за теорията на Демокрит. По същество от него следва, че движението само по себе си не се нуждае от обяснение, причината трябва да се търси само за промяната на движението. Описвайки възгледите на атомистите, техният опонент Аристотел във „Физика“ пише:

...никой [от признаващите съществуването на празнотата, т.е. атомистите] 

не би могъл да каже защо [тяло], приведено в движение, ще спре някъде, 

защото защо би спряло тук, а не там? Следователно то трябва или да почива, 

или да се движи до безкрайност, ако не му попречи нещо по-силно. 

По същество това е ясно формулиране на принципа на инерцията — основа на цялата съвременна физика. Галилей, на когото често се приписва откриването на инерцията, напълно съзнава, че корените на този принцип се намират в античния атомизъм.

Корелация със съвременната наука

Теорията на атомистите изглежда по-близка до тази на съвременната наука, отколкото която и да е друга теория от античността. Въпреки това, приликата със съвременните научни концепции може да бъде подвеждаща.

Атомистичната хипотеза за празнотата фактически е отговор на парадоксите на Парменид и Зенон, основателите на метафизичната логика, които излагат трудни за опровержение аргументи в полза на идеята, че не може да има движение. Те твърдят, че всяко движение би изисквало празнота — което е нищо — но нищото не може да съществува. Позицията на Парменид е: „Ти казваш, че има празнота; следователно празнотата не е нищо; следователно няма празнота.“ Позицията на Парменид изглежда потвърдена от наблюдението, че там, където изглежда, че няма нищо, има въздух, а дори и там, където няма материя, има нещо, например светлинни вълни.

Атомистите се съгласяват, че движението изисква празнота, но просто отхвърлят аргумента на Парменид на основание, че движението е наблюдаем факт. Следователно, твърдят те, трябва да има празнота.

Демокрит смята, че първоначално вселената е била съставена само от малки атоми, въртящи се в хаос, докато не се сблъскали и не образували по-големи единици — включително Земята и всичко на нея. Той предполага, че има много светове — някои растящи, някои разпадащи се; някои без слънце или луна, други с няколко. Той твърди, че всеки свят има начало и край и че един свят може да бъде унищожен при сблъсък с друг свят.

Демокритовият атом е инертно твърдо тяло, което изключва други тела от своя обем и взаимодейства с други атоми механично. Квантово-механичните атоми са подобни по това, че движението им може да се опише механично, освен електрическите, магнитните и квантовите им взаимодействия. Те се различават по това, че могат да бъдат разделени на протони, неутрони и електрони. Елементарните частици са подобни на демокритовите атоми по това, че са неделими, но сблъсъците им се управляват изцяло от квантовата физика. Фермионите спазват принципа на Паули за изключване, което е подобно на демокритовия принцип, че атомите изключват други тела от своя обем. Бозоните обаче не го правят, като основен пример за това е елементарната частица фотон.

Космология

Според Демокрит Голямата Пустота е пространствено безкрайна. В първоначалния хаос на атомните движения в Голямата Пустота спонтанно се образува вихър. Симетрията на Голямата Пустота се нарушава вътре във вихъра, където възникват център и периферия. Тежките тела, които се образуват във вихъра, имат тенденция да се струпват близо до центъра на вихъра. Разликата между лекото и тежкото не е качествена, а количествена, и именно в това се състои съществен напредък. Сепарацията на веществото във вихъра Демокрит обяснява по следния начин: в стремежа си към центъра на вихъра по-тежките тела изтласкват по-леките, които остават по-близо до периферията на вихъра. В центъра на света се формира Земята, съставена от най-тежките атоми. На външната повърхност на света се образува нещо като защитна обвивка, която отделя космоса от заобикалящата го Голяма Пустота. Тъй като структурата на света се определя от стремежа на атомите към центъра на вихъра, светът на Демокрит има сферично-симетрична структура.

Демокрит е привърженик на концепцията за множествеността на световете. Както описва възгледите на атомистите Иполит:

Световете са безкрайни по брой и се различават един от друг по големина. 

В някои от тях няма нито слънце, нито луна, в други — слънцето и луната са по-големи, 

отколкото при нас, в трети — те не са по едно, а са няколко. 

Разстоянията между световете не са еднакви; 

освен това, на едно място световете са повече, на друго — по-малко. 

Някои светове нарастват, други са достигнали пълния си разцвет, 

трети вече намаляват. На едно място световете възникват, на друго — загиват. 

Унищожават се, когато се сблъскат един с друг. 

Някои от световете са лишени от животни, растения и каквато и да било влага.  

Множествеността на световете произтича от принципа на изономията: ако процес от някакъв вид може да се случва, то в безкрайното пространство някъде и някога той непременно се случва; това, което се случва на дадено място в даден момент, трябва да се случва и на други места в различни моменти. Така, ако на дадено място в пространството е възникнало вихрово движение на атомите, довело до формирането на нашия свят, подобен процес трябва да се случва и на други места, водейки до формирането на други светове. Получените светове не е задължително да са еднакви: няма никакво основание да не съществуват светове напълно без слънце и луна или с три слънца и десет луни; само земята е необходим елемент на всеки свят (вероятно просто по определение на това понятие: ако няма централна земя, това вече не е свят, а просто струпване на вещество). Освен това няма никакво основание и за това, някъде в безкрайното пространство да не се е образувал точно същият свят като нашия. Всички светове се движат в различни посоки, тъй като всички посоки и всички състояния на движение са равноправни. При това световете могат да се сблъскват и да се разрушават. Аналогично, всички моменти във времето са равноправни: ако образуването на свят се случва сега, то някъде то трябва да се случва и в миналото, и в бъдещето; в настоящия момент различните светове се намират на различни стадии на развитие. В хода на своето движение свят, чието образуване не е завършило, може случайно да навлезе в пределите на напълно оформен свят и да бъде погълнат от него (така Демокрит обяснява произхода на небесните светила в нашия свят).

Тъй като Земята се намира в центъра на света, всички посоки от центъра са равноправни и тя няма основание да се движи в някаква посока (същото мнение за причината за неподвижността на Земята е имал и Анаксимандър). Но има и свидетелство, че според Демокрит първоначално Земята се е движела в пространството и едва по-късно е спряла.

Въпреки това той не е бил привърженик на теорията за сферичната Земя. Демокрит изтъква следния довод: ако Земята беше сфера, то слънцето при залез и изгрев би пресичало хоризонта по дъга на окръжност, а не по права линия, както е в действителност. Разбира се, този довод е несъстоятелен от математическа гледна точка: ъгловите диаметри на Слънцето и хоризонта се различават значително, а този ефект би могъл да се забележи само ако те са почти еднакви (за което, очевидно, би трябвало да се отдалечим на много голямо разстояние от Земята).

Според Демокрит редът на разположение на светилата е следният: Луната, Венера, Слънцето, другите планети, звездите (по ред на увеличаване на разстоянието от Земята). Колкото по-далеч е светилото от нас, толкова по-бавно (спрямо звездите) се движи то. Следвайки Емпедокъл и Анаксагор, Демокрит смята, че падането на небесните тела към Земята се възпрепятства от центробежната сила. На Демокрит принадлежи гениалната догадка, че Млечният път представлява множество звезди, разположени толкова близо една до друга, че изображенията им се сливат в едно слабо сияние.

Математика

Демокрит е бил и пионер в математиката, особено в геометрията. Според Архимед, Демокрит е сред първите, които забелязват, че конус и пирамида с една и съща основа и височина имат една трета от обема на съответно цилиндър или призма — резултат, който Архимед твърди, че по-късно е доказан от Евдокс от Книдос. Плутарх също съобщава, че Демокрит е работил по проблем, свързан с напречното сечение на конус, който Томас Хийт предполага, че може да е ранна версия на безкрайно малкото смятане. Демокрит твърди, че кръговото сечение на конус би трябвало да има стъпаловидни страни, вместо да бъде оформено като цилиндър.

Антропология

Демокрит смята, че първите хора са живели анархичен и животински начин на живот, събирайки храна поединично и изхранвайки се с най-вкусните треви и дивите плодове, които растели по дърветата, докато страхът от диви животни не ги принудил да се съберат в общества. Той вярва, че тези ранни хора не са имали език, но постепенно започнали да изразяват мислите си, създавайки символи за всеки вид предмет, и по този начин започнали да се разбират помежду си. Той казва, че най-ранните хора са живели трудно, без никакви удобства на живота; облекло, къщи, огън, опитомяване и земеделие са им били непознати. Демокрит представя ранния период на човечеството като време на учене чрез проба и грешка и казва, че всяка стъпка бавно водела до нови открития; през зимата се криели в пещери, съхранявали плодове, които можели да се запазят, и чрез разума и остротата на ума си започнали да надграждат всяка нова идея.

Етика

Демокрит е бил красноречив по етични теми. Около шестдесет страници от неговите фрагменти, както са записани в Дилс–Кранц, са посветени на морални съвети. Етиката и политиката на Демокрит достигат до нас предимно под формата на максими. Като поставя стремежа към щастие в центъра на моралната философия, той е последван от почти всички моралисти на античността. Най-често срещаните максими, свързвани с него, са: „Приемай услуги само ако възнамеряваш да върнеш по-големи услуги“, а също така се смята, че дава и някои противоречиви съвети, като например: „По-добре е да нямаш деца, защото да ги възпиташ добре изисква големи усилия и грижи, а да ги видиш как израстват зле е най-жестоката от всички болки.“ Той също така е написал трактат за целта на живота и природата на щастието. Твърди, че „щастието не се намира в богатството, а в благата на душата и човек не трябва да се радва на смъртни неща“. Друго често приписвано му изказване е: „Надеждите на образованите са по-добри от богатствата на невежите.“ Той също така заявява, че „причината за греха е невежеството за това, кое е по-добро“, което по-късно става централно понятие в сократическата морална мисъл. Друга идея, която той излага и която по-късно се повтаря в сократическата етика, е максимата, че „по-добре е да ти сторят зло, отколкото ти да сториш зло“. Други негови морални възгледи противоречат на тогавашните преобладаващи схващания, като например идеята му, че „добрият човек не само се въздържа от злодеяния, но дори не желае да върши зло“, докато тогавашното общо мнение е било, че добродетелта достига своя връх, когато надделява над противоречивите човешки страсти.

Естетика

По-късните гръцки историци смятат, че Демокрит е основал естетиката като предмет на изследване и изучаване, тъй като е писал теоретично за поезията и изящните изкуства много преди автори като Аристотел. По-конкретно, Трасил идентифицира шест произведения в творчеството на философа, които са принадлежали към естетиката като дисциплина, но от съответните трудове са запазени само фрагменти; затова от всички писания на Демокрит по тези въпроси може да се знае само малък процент от неговите мисли и идеи.

Λεύκιππος

Живот

Почти нищо не се знае за живота на Левкип. Смята се, че той е живял през първата половина на V век пр.н.е., като най-вероятно е развил основите на атомистичната философия около 430-те години пр.н.е. Точните дати на неговото раждане и смърт остават обвити в неизвестност, което допринася за мистиката около неговата фигура. Въпреки че е съвременник на Сократ, Левкип традиционно се причислява към досократиците, тъй като неговите търсения са насочени към физическото и космологичното обяснение на света, в духа на милетската школа и ранните йонийски мислители. В античната традиция Левкип често е представян като ученик на Зенон от Елея, макар че някои източници споменават и други възможни учители, като Мелис от Самос, Парменид и дори Питагор. Тази несигурност отразява както липсата на достоверни исторически данни, така и склонността на по-късните автори да вплитат имената на големите философи в сложни ученически родословия. Що се отнася до неговите ученици, единствено Демокрит се споменава с увереност като продължител на атомистичната линия. Интересно е, че Епикур, който по-късно развива собствена атомистична система, понякога е наричан ученик на Левкип, но същевременно се твърди, че самият Епикур е отричал съществуването на Левкип като историческа личност.

Градовете Милет, Елея и Абдера често се свързват с живота на Левкип, но тези асоциации вероятно са резултат от влиянието на съответните философски школи, а не от сигурни биографични сведения. Милет е център на йонийската натурфилософия, която оказва силно въздействие върху Левкип; Елея е домът на елеатите, с чиито възгледи Левкип полемизира; а Абдера е родното място на Демокрит, неговия най-известен последовател. Някои съвременни изследователи, като Валтер Кранц и Джон Бърнет, предполагат, че Левкип е пребивавал и в трите града, като е възможно да е роден в Милет, да е учил в Елея и накрая да се е установил в Абдера.

Историчност

Въпросът за историческото съществуване на Левкип е предмет на дългогодишни философски и филологически дебати. Диоген Лаерций предава, че според Епикур Левкип никога не е съществувал – твърдение, което е породило множество интерпретации и спорове. Макар повечето съвременни философи да приемат, че Левкип е реална личност, остава неясно доколко неговите идеи могат да бъдат отделени от тези на Демокрит, с когото често се сливат в античната традиция. През 2008 г. Даниел Греъм отбелязва, че от началото на XX век насам няма значими нови изследвания по въпроса за историчността на Левкип, като съвременната наука предпочита да избягва тази проблематика. Сред учените, които поддържат тезата за съществуването на Левкип, се среща мнението, че той е преподавал предимно устно или че неговите писмени трудове не са били предназначени за широка публикация, което би обяснило липсата на запазени текстове. Джон Бърнет предлага алтернативно тълкуване на думите на Епикур, според което последният не е отричал буквално съществуването на Левкип, а по-скоро е поставял под съмнение значимостта му като философ, тъй като Левкип не е развил етическо учение – сфера, която Епикур смята за сърцевина на философията.

От друга страна, някои учени предполагат, че Левкип може да е бил псевдоним на Демокрит или дори литературен персонаж, създаден за нуждите на философския диалог. Сред съвременните скептици по отношение на съществуването на Левкип са Ервин Роде, Паул Натроп, Пол Танери, П. Боковнев, Ернст Ховалд, Херман Де Лей, Адолф Бригер и Вилхелм Нестле.

Дебатът за Левкип е особено оживен в немската философия на XIX век, където става известен като die Leukipp-frage („проблемът Левкип“). Роде твърди, че дори по времето на Епикур не е имало достатъчно доказателства за съществуването на Левкип и че е неуместно да се приписва атомизмът на неизвестна фигура, вместо на Демокрит. Натроп също отхвърля идеята, че Диоген от Аполония е бил предшестван от Левкип. В противовес на тях, Херман Александър Дилс защитава разказа на Теофраст и критикува позициите на Роде и Натроп. Този спор е толкова значим, че се превръща в отделен проблем в историята на философията.

Философия

Атоми

Левкип е широко признат като основоположник на философската школа на атомизма – едно от най-влиятелните направления в античната натурфилософия. В своята концепция той издига идеята, че цялата реалност е изградена от безкрайно малки, неделими и вечни частици – атоми, които чрез своите взаимодействия и съчетания пораждат многообразието на явленията в света. Тези атоми, според Левкип, се отличават с неизброимо множество форми и размери, като всяка отделна частица притежава своя уникална, но непроменлива структура. Въпреки разнообразието си, атомите са непрекъснато в движение, като тяхната динамика и пренареждане обуславят всички промени и процеси в природата. Левкип аргументира, че няма логическа причина да се ограничава броят на видовете атоми, поради което допуска тяхното безкрайно разнообразие.

Аристотел свидетелства, че Левкип е настоявал за необходимостта от съществуването на неделими точки или елементи във всяко нещо. Аргументът на Левкип е, че ако всяко тяло се състои само от безкрайно делими части, то не би могло да има реална структура и би било лишено от материалност. Така той полага основите на атомистичната онтология, която се противопоставя на елеатската идея за неделимото и неподвижно битие.

В развитието на атомизма Левкип работи в тясно сътрудничество със своя ученик Демокрит. Докато Левкип се счита за създател на основните принципи на учението, Демокрит го разгръща и прилага към обяснението на природните явления, като по този начин атомизмът се превръща в цялостна философска система.

На Левкип се приписват две съчинения: „Голямата система на света“ и „За ума“. Първото произведение вероятно първоначално е носело заглавието „Система на света“, но впоследствие е преименувано, за да се разграничи от „Малката система на света“ на Демокрит. Въпреки това, авторството на „Голямата система на света“ често се оспорва и понякога се приписва на Демокрит. От цялото творчество на Левкип до нас е достигнал само един фрагмент, цитиран от „За ума“: „Нищо не се случва случайно, а всичко по причина и по необходимост.“ Този афоризъм изразява дълбоката му вяра в детерминизма – убеждението, че всички събития са резултат от закономерни причини, а не от случайност.

Левкип разглежда движението и взаимодействието на атомите като основа на всички процеси във вселената, като по този начин формулира един от първите философски варианти на принципа на каузалността. Този възглед напомня на по-ранния аргумент на Анаксимандър, според когото движението възниква от различията, и предвещава по-късната формулировка на принципа на достатъчното основание от Лайбниц през XVII век. Важно е да се отбележи, че Левкип категорично отхвърля идеята за съществуването на разумна или божествена сила, която управлява вселената – позиция, която го отличава от много други антични философи и го прави предвестник на по-късния материализъм и научен детерминизъм.

Елеатите и празнотата

Атомистичната философия на Левкип възниква като пряка реакция и критика към възгледите на елейската школа, чийто най-видни представители са Парменид и Зенон от Елея. Елеатите поддържат тезата, че празнотата – или нищото – не може да има реално съществуване. В тяхната система, ако празнотата не съществува, то и движението е невъзможно, а цялата реалност трябва да бъде едно неделимо, непроменливо и вечно битие. Тази позиция води до радикално отричане на множествеността и промяната, което е в остър контраст с опита и наблюденията на сетивния свят.

Левкип, макар да приема логическата строгост на елеатската аргументация, предлага радикално различно решение: той твърди, че празнотата действително съществува и е неотменима част от структурата на битието. Именно благодарение на съществуването на празнотата става възможно движението, а също така и множествеността на нещата. Така Левкип съчетава елеатската идея за вечното и неизменното с динамиката на природата, като прилага тези принципи както към атомите, така и към празнотата. За него и атомите, и празнотата са вечни и несътворими, като съществуват в непрекъснато взаимодействие.

Аристотел свидетелства, че според Левкип атомите не са просто добавка към празнотата, а по-скоро двете са фундаментални противоположности, които съществуват едновременно и взаимно се определят. Тази дуалистична структура на реалността – атоми и празнота – се превръща в основа на цялата атомистична космология. По-късният философ Симплиций от Киликия също коментира тази идея, макар да я приписва на Демокрит, което отразява трудността да се разграничат приносите на двамата мислители в античната традиция. Любопитен е и разказът на християнския автор Лактанций, според когото Левкип е сравнявал атомите с прашинките, които се виждат да танцуват в лъчите на слънцето – образ, който прави абстрактната концепция по-достъпна за въображението.

Съществен принос на Левкип е, че той запазва някои от най-важните концепции на елейската онтология – като идеята за вечното и неделимото – но ги пренася в сферата на физическото обяснение на света. За разлика от абстрактните математически точки и единици, които са характерни за елейската и питагорейската традиция, атомите на Левкип са реални, материални и притежават форма и големина. По този начин той предлага оригинално решение на парадоксите на движението, формулирани от Зенон, според които делимостта на пространството прави движението невъзможно. Левкип оспорва и елеатския аргумент срещу делимостта, според който всяка граница между два обекта също може да бъде разделена до безкрайност. В неговата система празнотата изпълнява ролята на разделител, който сам по себе си няма битие и следователно не подлежи на по-нататъшно делене.

Макар Левкип да описва атомите като способни да се докосват, Аристотел уточнява, че това трябва да се разбира като тяхно приближаване един до друг, тъй като между всички атоми винаги съществува празнота. Тази концепция за празнотата като необходима предпоставка за движение и множественост се оказва изключително плодотворна и оказва дълбоко влияние върху по-късната философия и наука, като предвещава някои от основните принципи на съвременната физика.

Душа и възприятие

В учението на Левкип и неговия ученик Демокрит се откроява една от най-ранните материалистични концепции за душата и сетивното възприятие. Те предполагат, че топлината, огънят и самата душа са съставени от особени, сферични атоми. Тази форма, според тях, е най-подходяща за движение, тъй като сферичните атоми могат лесно да се плъзгат покрай останалите и да предизвикват движение в телата. Така душата се мисли не като нематериална субстанция, а като особена конфигурация от фини, подвижни атоми, които са отговорни за жизнените процеси.

В тази рамка дишането се разглежда като процес на непрекъснат обмен на душевни атоми – с всяко вдишване се поемат нови атоми, а с всяко издишване се изхвърлят вече използвани. Смъртта настъпва, когато този обмен спре и душевните атоми напуснат тялото окончателно. Сънят, от своя страна, се тълкува като временно състояние, при което броят на душевните атоми в тялото намалява, но не изчезва напълно.

Левкип е сред първите философи, които се опитват да обяснят мисълта и възприятието чрез физически процеси. Той разглежда сетивното възприятие като резултат от взаимодействието между външни атоми и атомите на душата. Когато атоми, излъчени от обектите, достигнат до сетивата, те предизвикват промени в душевните атоми, което поражда усещания и мисли. По отношение на зрението, Левкип развива теория, според която обектите излъчват тънък филм от атоми, който запазва формата на обекта и създава негово отражение в окото на наблюдателя. Тази идея е вдъхновена от по-ранната концепция на Емпедокъл, според когото обектите излъчват „еманации“, които се възприемат от сетивата.

Левкип също така предполага, че качествата на нещата – като цвят, вкус, текстура – възникват от различните подредби и движения на атомите. Дори абстрактни понятия като справедливост и мъдрост се свеждат до определени конфигурации на душевните атоми, което свидетелства за последователен материализъм в неговата философия.

Въпросът за възможността на знанието е предмет на спорове сред античните и съвременните тълкуватели на Левкип. Според Епифаний, Левкип е твърдял, че истинското, разумно знание е недостижимо и че хората могат да разчитат само на неясна вяра. Тази позиция обаче е оспорвана от съвременни изследователи като Константинос Вамвакас, който подчертава, че подобен скептицизъм е по-характерен за Парменид, а не за Левкип. Според Вамвакас, Левкип и Демокрит са вярвали, че сетивният опит, макар и ограничен, предоставя обективно знание за физическия свят. К. К. У. Тейлър, друг виден изследовател, отбелязва, че липсват преки доказателства, че Левкип е развивал епистемологични теории, което оставя въпроса за неговите възгледи относно познанието отворен за интерпретация.

Космология

В космологичната си система Левкип издига една от най-радикалните и мащабни концепции за структурата на вселената в античната философия. Той твърди, че празнотата — безкрайното пространство, в което няма нищо — се простира неограничено във всички посоки, обгръщайки цялото битие. В тази безкрайна празнота съществува и безкрайно множество атоми, които са разпръснати навсякъде и са в непрекъснато движение. Всичко, което наблюдаваме — Земята, небесните тела като Слънцето, Луната, звездите и цялата видима част на космоса — е резултат от съчетанията и взаимодействията на тези атоми в празнотата.

Левкип описва възникването на космоса като процес, при който голямо множество атоми се събират и започват да се въртят във водовъртеж, наподобяващ вихър. В този процес атомите се групират според своите характеристики: по-големите и по-тежки атоми се струпват в центъра, докато по-малките и по-леките се изтласкват към периферията. По този начин по-малките атоми формират небесните тела, а по-големите се съединяват в централна мембрана, от която се образува Земята. Древните автори не са единодушни относно точния механизъм на тази „мембрана“: според Етий тя обгръща по-големите атоми, докато Диоген Лаерций твърди, че самите по-големи атоми образуват мембраната, а по-малките остават извън нея.

Особено новаторска е идеята на Левкип, че съществуват и други космоси, разположени в различни части на безкрайната празнота. Това го прави първият известен философ, който формулира концепцията за „мултивселена“ — съществуването на множество светове, независими един от друг. Макар някои древни автори да приписват подобни идеи и на по-ранните йонийски мислители, приносът на Левкип в тази област е безспорен и оказва влияние върху по-късната философска и научна мисъл.

В съгласие с повечето досократически философи, Левкип приема, че Земята се намира в центъра на космоса. Той описва движението на небесните тела така, че Луната е най-близо до Земята, Слънцето е по-далеч, а звездите са най-отдалечени и се движат с най-голяма скорост. Интересно е и обяснението му за произхода на звездите: първоначално те са били „влажни и кални“, но с времето изсъхват и се възпламеняват, превръщайки се в светлинни тела.

Левкип възприема и развива идеята на йонийските философи за формата на Земята, като я описва като „барабановидна“ — с плоска повърхност и известна дълбочина. Той дори предлага обяснение за наклона на Земята: според него южната част е по-ниска от северната, което обяснява защо северът е по-студен, а студеният, сгъстен въздух на север по-добре поддържа тежестта на Земята в сравнение с топлия, разреден въздух на юг. В своя натуралистичен подход Левкип предлага и физическо обяснение за природни явления като гръмотевицата — тя възниква, когато огън се компресира в облаците и след това избухва навън.

Една от трудностите, пред които са изправени ранните философи, е обяснението защо земните обекти падат надолу, докато небесните тела се движат по криви траектории. Много от тях предполагат, че небесните тела са съставени от различна, „неземна“ субстанция. Левкип, обаче, успява да обясни тези различия в движението чрез своя атомистичен модел, според който всички тела — земни и небесни — са съставени от едни и същи атоми, но различията в движението се дължат на различните им конфигурации и разположения в празнотата.

Въпреки детайлността на своята космология, Левкип не дава ясно обяснение за първопричината на движението — въпрос, който по-късно ще бъде поставен от Аристотел. Не е напълно ясно дали Левкип смята, че водовъртежите и движението на атомите възникват случайно или са резултат от някаква необходимост и детерминизъм, но неговата система остава една от най-ранните опити за натуралистично и рационално обяснение на космоса.

Влияние

Древна Гърция

Съвременното ни разбиране за мястото на Левкип в историята на атомизма се основава предимно на свидетелствата на антични автори като Аристотел и Теофраст. Записките на Аристотел от IV век пр.н.е. са най-ранният и най-авторитетен източник за философията на Левкип и Демокрит, макар че самият Аристотел рядко прави ясно разграничение между двамата и често разглежда техните идеи като едно цяло. По-късни автори също споменават Левкип, но техните сведения са производни и често интерпретативни, отразяващи вече установени традиции, а не непосредствени свидетелства.

Още в античността Левкип остава в сянката на своя по-известен ученик Демокрит. В повечето исторически разкази за атомистичната школа идеите на двамата се разглеждат съвместно, без да се прави опит за ясно разграничаване на индивидуалния принос на Левкип. Това води до известна анонимност на неговата фигура и до чести пропуски в по-късните истории на философията.

Влиянието на атомистичната философия на Левкип и Демокрит се усеща дълго след тяхната епоха, особено в трудовете на Аристотел и Епикур. Аристотел, макар и критичен към атомизма, се занимава подробно с неговите принципи, поставяйки въпроси като този защо камъкът пада надолу, а огънят се издига нагоре, ако и двете са съставени от едни и същи атоми. Диоген Лаерций отбелязва, че възгледите на Диоген от Аполония за празнотата вероятно са били повлияни от Левкип. Дори Платон, макар и да не е атомист, изследва сродни космологични идеи в диалога „Тимей“, където се опитва да обясни строежа на света чрез геометрични форми.

Модерна епоха

Атомистичната традиция, заложена от Левкип и Демокрит, преживява възраждане през XVI и XVII век, когато Пиер Гасенди и Робърт Бойл се обръщат към древния атомизъм в търсене на нови обяснения за природните явления. Въпреки това, експерименталната химия на Бойл и неговите съвременници се основава повече на корпускуларизма – учение, което се развива в средновековната алхимия и черпи вдъхновение от трудове като тези на Аристотел, отколкото на чистия философски атомизъм на Левкип.

През XVIII век химиците започват да работят независимо от философските спекулации за атомите, докато Джон Далтон в началото на XIX век не формулира атомна теория, основана на експериментални данни. Така атомизмът преминава от хипотетична философска концепция към емпирично обоснована научна теория.

Въпреки че идеите на Левкип представляват важен исторически прецедент за концепцията за атомите, те имат само повърхностна прилика със съвременната атомна теория. Съществена разлика е възприемането на природата на атомите: докато за Левкип те са чисто материални, неделими и вечни частици, съвременната физика разкрива сложна структура на атома, включваща субатомни частици, енергия и фундаментални сили, които обединяват и управляват материята.

Физикът Вернер Хайзенберг отбелязва, че платоновата теория за формите е по-близка до разбирането на съвременната физика, отколкото материалистичния атомизъм на Левкип. Съвременните атоми, според Хайзенберг, са по-скоро нематериални математически структури, отколкото дискретни, осезаеми единици, каквито си ги е представял Левкип.