Γοργίας

1. Живот и творчество

Горгий (483-375 г. пр.н.е.) идва в Гърция от Леонтини в Сицилия. Роден е около 483 г. пр.н.е. в халкидската колония Леонтини в източната част на Сицилия. За семейството на Горгий се знае малко. Баща му се е казвал Хармантит, а брат му, който по професия е бил лекар, се е казвал Геродик. Горгий е имал и сестра, чийто син е посветил в Делфи златна статуя на Горгий. Съвременникът и ученик на Горгий, Исократ, твърди, че той е прекарал живота си като ерген. Учил е при философа Емпедокъл в Акрагас, а също така, вероятно, и при риторите Коракс и Тисий. Емпедокъл е бил не само философ, но и известен лекар. Изкуството да убеждаваш, както подчертава Горгий, е било и остава съществена част от работата на лекаря. Горчивите смеси и болезнените методи на лечение са изисквали от лекаря умението да убеди болния да понесе необходимите страдания. В диалога на Платон Горгий разказва: „Многократно ми се е случвало да придружавам брат си или други лекари при някой болен, който отказваше да изпие сместа или не позволяваше да бъде опериран с нож или огън; и там, където увещанията на лекаря оставаха напразни, аз успявах да убедя болния единствено с помощта на изкуството на риториката.“

Интелектуалната хронология на живота на Горгий може условно да се раздели на три периода. Започвайки с увлечение по науката за законите на природата и материята, Горгий преминава в „антилогическия“ период (края на 40-те години на V век пр.н.е.), който плавно се заменя с риторическия.

Горгий става прочут ритор и софист. Той е един от първите оратори от нов тип — не само практик, но и теоретик на красноречието, който срещу заплащане е обучавал младежи от заможни семейства да говорят и да мислят логически. Такива учители са били наричани софисти, „специалисти по мъдростта“. Според Диодор Сицилийски, от своите ученици той е взимал по сто мини за обучение. Горгий толкова е преуспял в натрупването, че след смъртта си, според Исократ, е оставил огромна за античните мащаби сума от хиляда златни статери. Педагогиката на Горгий се е основавала на убеждението, че на изкуството на красноречието може да се научи по емпиричен път. Методът на обучение се е състоял в съставянето на типови образци, които ученикът е трябвало да научи наизуст.

През 427 г. пр.н.е., на 60-годишна възраст, Горгий оглавява посолство до атиняните с молба за защита от агресивно настроените Сиракузци. В Атина той постига успех. Горгий събира гражданите в театъра, за да демонстрира изкуството на импровизацията и красноречието. Той предлага на атиняните да задават всякакви въпроси, на които веднага дава отговор в хода на високопарна реч. Съвременните историци подчертават ролята на Горгий за успеха на посолството. Речите на Горгий впечатляват атиняните: „те действали като очарователна музика на чувствата на атиняните, които са слушали Горгий и в частни кръгове, и в театъра; те въздействали така благодарение на своята увлекателна прелест, поетичен колорит, множество образи, остроумни обрати, изобилие от всевъзможни украси и възторжена дикция; мислите се намирали в ритмично съчетание, така че се създавало впечатление за напълно завършено художествено произведение.“ Речите на Горгий, в съчетание с политическата целесъобразност, подтикват атиняните да започнат Сицилийската експедиция, която завършва катастрофално за тях.

След 427 г. пр.н.е. Горгий се установява в континентална Елада, пътува много, живее в различни полиси, включително Атина и Лариса, където управлява един от неговите ученици — Ясон. Той изнася речи на панелинските игри, включително Олимпийските, в Делфи и на други места в Елада. За невероятната сила на убеждението на Горгий свидетелства фактът, че в Тесалия публичното изказване и ораторското изкуство започват да се наричат с производно от името на Горгий — древногръцкото γοργιάζω („горгоречие“). В Делфи му е издигната златна или позлатена статуя, което е израз на особена почит, на която Горгий се е радвал в Елада. Преди това никой, включително прочути пълководци и държавници, не е бил удостояван с такава чест.

Датата на смъртта на Горгий варира в източниците. Съвременните енциклопедии датират събитието в периода между 380 и 376 г. пр.н.е. Така Горгий е живял дълъг живот и е починал на възраст над сто години. Античните източници подчертават, че до края на живота си е запазил бистротата на ума. На въпроси за причините за толкова дълъг живот Горгий отговарял, че „никога не е правил нищо за удоволствие“.

На Горгий се приписват четири произведения: „За несъществуващото или За природата“, „Апология на Паламед“, „Похвала на Елена“ и „Епитафий или Атинска погребална реч“. Оригиналният текст на „За природата“ е изгубен и е запазен само в две различни преразказани версии – едната в „Срещу професорите“ на Секст Емпирик, а другата в анонимен труд, озаглавен „Мелис, Ксенофан, Горгий“. Съществуват два различни ръкописа на „Паламед“ и „Елена“ (Крипс и Палатинска версия), като единият е малко по-различен от другия. Юридическите историци смятат „Защитата на Паламед“ за важен принос към дианическата [обяснителна] аргументация, а някои културни историци вярват, че „Епитафий“ е използван като стилистичен и жанров източник за „Менексен“ на Платон . Римуваният стил на Горгий е силно поетичен, а той възприема оратора като личност, водеща нещо като групово заклинание. Той използва метафори и фигуративни изрази, за да илюстрира твърденията си, и дори използва хумор като инструмент за опровержение. Терминът макрология (използване на повече думи, отколкото е необходимо, с цел да изглежда красноречив) понякога се използва, за да опише неговата ораторска техника.

2. Философия

Всеки, който изучава Горгий, трябва веднага да отбележи разликата между неговата философия, изразена от Платон в диалога „Горгий“ (виж по-долу), и философията му, открита в трите произведения: „За несъществуващото“, „Апология на Паламед“ и „Похвала на Елена“.

a. Онтология и епистемология

Никъде софистическата любов на Горгий към парадокса не е по-очевидна, отколкото в краткия трактат „За несъществуващото или За природата“. Темата на този труд е онтологична (отнасяща се до природата на битието), но той се занимава и с езика и епистемологията (изучаването на природата и ограниченията на познанието). Освен това може да се разбира и като упражнение по софистическа реторика; Горгий се заема с аргумент, който изглежда невъзможен за опровержение, а именно, че след като разгледаме нашия свят, трябва да стигнем до заключението, че „нещата съществуват“. Мощният му аргумент в обратната посока доказва способностите му като майстор на ораторството, а някои смятат, че текстът е използван като реклама на неговите умения.

Горгий започва аргумента си, като представя логическо противоречие: „ако несъществуващото съществува, то ще съществува и няма да съществува едновременно“  (нарушение на принципа на непротиворечието). След това той отрича, че самото съществуване (τὸ ὄν) съществува, защото ако съществува, то е или вечно, или породено. Ако е вечно, няма начало и следователно е безкрайно. Ако е безкрайно, то е „никъде“ и следователно не съществува. А ако съществуването е породено, то трябва да произлиза от нещо, а това нещо е съществуване, което е друго противоречие. По същия начин несъществуването (τὸ μὴ ὄν) не може да породи нищо. Софистът обяснява, че съществуването не може да бъде нито „едно“ (ἕν), нито „много“ (πολλά)., защото ако е едно, ще бъде делимо и следователно не е едно. Ако е много, ще бъде „съставено от отделни същности“ и вече няма да е това, което наричаме съществуване.

След това Горгий обръща внимание на това, което е познаваемо и разбираемо. Той отбелязва: „ако нещата, разглеждани [въобразявани или мислени] в ума, не съществуват, съществуващото не се разглежда“ , тоест съществуването е непознаваемо. Това предположение се подкрепя от факта, че човек може да си представи колесници, които се надбягват в морето, но това не означава, че такова нещо се случва. Операцията на ума (интелекцията) е фундаментално различна от случващото се в реалния свят; „съществуващото не е обект на разглеждане и не се възприема“. Полезно е да мислим за възприемането тук в аристотелов смисъл, като просто възприемане, първата операция на разума (логиката), при която интелектът „схваща“ или „възприема“ нещо. Просто възприемане се случва, когато умът за първи път формира понятие за нещо в света и е преди съждението.

Накрая Горгий заявява, че дори ако съществуването може да бъде възприето, „то не би могло да бъде предадено на друг“. Това е така, защото това, което разкриваме на друг, не е външна субстанция, а е просто логос(от гръцкия глагол λέγω, „казвам“ – виж по-долу). Логос не е „субстанции и съществуващи неща“ . Външната реалност става разкривател на логоса; докато можем да познаваме логоса, не можем да възприемаме нещата директно. Например, белият цвят преминава от свойство на нещо към умствено представяне, а представянето е различно от самото нещо. В обобщение този нихилистичен аргумент се превръща в „трилема“:

1. Нищо не съществува 

1.1. Дори ако съществуването съществува, то не може да бъде познато 

1.1.1. Дори ако може да бъде познато, не може да бъде комуникирано. 

Този аргумент е накарал някои да определят Горгий като онтологичен скептик или нихилист (човек, който вярва, че нищо не съществува, или че светът е непознаваем и че понятието истина е фиктивно). Но може да се тълкува и като твърдение, че именно логосът и само логосът е правилният обект на нашите изследвания, тъй като това е единственото, което наистина можем да познаем. „За природата“ понякога се разглежда като опровержение на досократическата есенциалистка философия (McComiskey).

б. Реторична теория

Повечето от това, което знаем за възгледите на Горгий относно реториката, идва от „Похвала на Елена“. Това произведение може да се разбира като софистически опит за реабилитация на репутацията на Елена Троянска. В него Горгий се опитва да вземе по-слабия аргумент и да го направи по-силен, като защитава позиция, противоположна на утвърденото мнение – в този случай, че Елена е виновна за Троянската война. Горгий твърди, че Елена е поддала или на (а) физическа сила (отвличането от Парис), (б) любов (ерос), или (в) словесно убеждаване (логос), и във всеки случай тя не може да бъде обвинявана за действията си. Според Горгий логосът е мощна сила, която може да се използва злонамерено, за да убеди хората да правят неща против собствените си интереси. Той може да приеме формата на поезия (метричен език), божествени заклинания или ораторство. Логосът е описан като „могъщ господар“  и „[в]ъздействието на речта върху състоянието на душата е сравнимо със силата на лекарствата върху храненето на телата“ . Това трябва да се сравни с възгледа на Исократ, че логосът е „главен“ или „командир. Разликата тук е фина, но династичната концепция на Горгий за логоса ясно го превръща в деспотичен владетел, докато „командирът“ на Исократ е водач с делегирана власт, личност, която се сражава редом с войниците си.

Примери за убедителна реч според Горгий са „конфликтите между аргументите на философите, при които бързината на доказателството и преценката правят вярата във всяко мнение променлива“ . Това е подобно на твърдението на Секст Емпирик, че могат да се създадат еднакво убедителни аргументи както против, така и в полза на всеки предмет. Горгий може би е вярвал в относително понятие за истина, което зависи от конкретен кайрос (подходящ момент или „отваряне“), тоест истината може да бъде намерена само в дадения момент. Той сякаш отхвърля идеята за истината като философски универсален принцип и по този начин влиза в конфликт с Платон и Аристотел. Въпреки това, реторът (ораторът) има етично задължение да избягва измамата и „дълг на същия човек е както да заяви това, което трябва справедливо, така и да опровергае това, което е било изказано невярно“. В крайна сметка мнението на Горгий относно истината е трудно да се определи, но от неговите писания можем да заключим, че той е бил по-загрижен за реторичния аргумент, отколкото за истинността на дадено твърдение или позиция.

В епидейктичната реч „Защитата на Паламед“ Горгий използва митичен разказвач (Паламед), за да илюстрира допълнително своята реторична техника и философия. В „Одисеята“ Паламед е отговорен за разкриването на „лудостта“ на Одисей като измислица, действие, за което последният никога не му прощава. В крайна сметка Паламед е екзекутиран за държавна измяна, след като Одисей го обвинява в заговор с троянците. Горгий се фокусира върху изобретяването на аргументи (топоси), необходими за оневиняването на Паламед в рамките на фиктивен съдебен процес, всички от които зависят от вероятността. Паламед не би могъл да извърши държавна измяна с чужда сила, тъй като не говори друг език освен гръцки, и нито един грък не желае социална власт сред варварите . Във втория пример виждаме, че топосите „въплъщават ценностите на общността, в смисъл, че включват това, което общността счита за важно“. Основната разлика между топосите, открити в „Изкуството на реториката“ на Аристотел, и топосите на Горгий е, че аристотеловите са „безконтекстуални, докато Горгий ги поставя в наративния контекст на мита за Паламед“. Следователно съществува пряка връзка между кайрос и изобретяването.

Горгий отхвърля използването на патос (емоционално въздействие) в своята „Защита“, с твърдението, че „сред вас, които сте най-видните сред гърците … няма нужда да убеждават такива като вас с помощта на приятели и тъжни молитви и оплаквания“. Той предпочита да използва етос (етично въздействие или аргументи от характер) и логос като свои инструменти за убеждаване.

3. Критика

Най-известният критик на Горгий е Платон. В диалога „Горгий“ Платон (чрез своя учител Сократ) изразява презрението си към софистическата реторика; цялата реторика е „призрак на клон от държавничеството (463d) … вид ласкателство … което е презряно“, защото целта ѝ е просто удоволствие, а не благото на обществото. Реториката не може да се счита и за изкуство (техне), тъй като е ирационална (465a). Крайният резултат от реториката е козметична промяна на езика, която прикрива истината и лъжата (465b). Освен това реториката е „създадена да произвежда убеждение, но не и да образова хората относно въпросите за правилното и грешното“ (455a). Героят на Горгий в диалога е принуден да признае, че неговото „изкуство“ се занимава с мнение (докса), а не със знание (епистеме); че намерението му е да убеждава, а не да обучава, и че реториката се занимава с езика без оглед на съдържанието. Горгий е представен като човек с амбивалентно отношение към истината, релативист, който смело твърди, че няма значение дали човек наистина има знание по даден въпрос, важно е само да бъде възприеман от другите като знаещ, и че „[р]еториката е единствената област на експертиза, която трябва да научиш. Можеш да пренебрегнеш всичко останало и пак да надделееш над професионалистите!“ (459c).

Съществуват редица обяснения за антипатията на Платон към софистическата реторика. Първото е просто философско; Платон не е бил релативист, нито е вярвал, че реториката има педагогическа стойност. Но има и политически елемент, който трябва да се вземе предвид. Брус МакКомиски отбелязва, че Платон е вярвал в „олигархично управление“ за Атина, докато много от софистите „са подкрепяли Атинската демокрация такава, каквато е“. Важно е да се отбележи, че по времето на Горгий както Леонтини, така и Атина са били демократични градове-държави и между тях е съществувал свободен съюз. На по-практично ниво, гръцките градове-държави също са служили като пазар за тези, които продават обучение по реторика.

Аристотел отхвърля Горгий като „студен“ стилист, който се отдава на прекомерна употреба на сложни думи като „поет-просяк-ласкател“ и „клетвопрестъпник и добре заклет“ (Реторика 1405b34). Той също така упреква Горгий за прекалено поетичния език (1406b4), и можем да видим примери за това в описанието на логоса от Горгий като велик династ или господар и като „лекарство“ . Софистът сравнява ораторите с „жаби, които крякат във водата“, а философите с „ухажорите на Пенелопа“ .

Въпреки усилията на Г. В. Ф. Хегел и Джордж Гроут за реабилитация на репутацията на Горгий и другите софисти през XIX век, софистите все още имат лоша репутация чак до XX век (както се вижда от пейоративния термин „софистика“). През 1930 г. френският философ Жак Маритен отбелязва: „[с]офистиката не е система от идеи, а порочно отношение на ума;“ софистите „започнаха да считат за най-желаната форма на знание изкуството да опровергаваш и оборваш с умели аргументи“ . В последните години обаче модернистите и постструктуралистите намират голяма стойност във философията на Горгий, особено в неговите теории за истината и езика.

4.Влияние

Горгий е представител на „старшите софисти“, основоположник на едноименното направление във философията. Думата „софист“ произлиза от древногръцкото σοφιστής, което означава „мъдрец“. Софистите обаче са били мъдреци от особен вид, които са се занимавали с обучение по риторика, убеждаване както „за“, така и „против“ едно и също твърдение. Истината като такава не ги е интересувала. Хитростите и уловките, които софистите са изучавали и преподавали, са довели до това, че те са били възприемани като манипулатори и играчи на думи. Положителната страна на дейността на софистите за развитието на обществото, философията и науката се състои в изучаването на човешкото мислене. Човекът започва да рефлектира и да изучава самия себе си.

Горгий е смятан за създател на гръцката художествена проза. Маниерът на изложение на Горгий дълго време е преобладавал в древногръцката литература. Сред другите, на нея е подражавал и историкът Тукидид.